Пол Зюсман - Скритият оазис

2153 г. преди Христа

Египет, Западната пустиня

Бяха взели и палач, който ги придружаваше из затънтените кътчета на пустинята и когато прерязваше гърлата им, си служеше с ножа за клане на добитък, а не с церемониалното му съответствие.

С безмилостното си сечиво от издялан жълт кремък, остро като бръснач и с дължината на ръка от лакътя до китката, палачът се местеше от свещеник към свещеник и умело наместваше острието в сгъвката между врата и ключицата. Винената отвара, изпита за притъпяване на болката, замъгляваше очите им; с блеснали от капчиците светена вода бръснати глави мъжете отправяха молитви към Ра-Атум да ги преведе благополучно през Прохода на Двете истини към Благословените поля на Яру. Междувременно палачът обръщаше главите им назад, към утринното небе, и с един силен замах прерязваше гърлата им от ухо до ухо.

— Нека върви по най-красивите пътеки, нека прекоси небесната твърд! — напяваха живите все още свещеници. — Нека се възкачи до великия бог, нека всеки ден се храни редом с Озирис!

Оплисканият с кръв палач слагаше всеки труп да легне, след това се преместваше до следващия свещеник и се повтаряше същото. Редицата трупове нарастваше все повече, а той вършеше работата си безизразно и безмилостно резултатно.

От върха на една близка дюна Имти-Хентика, върховен жрец на Иуну, първи прорицател на Ра-Атум и най-велик пророк, наблюдаваше това нагласено заколение. Скърбеше, разбира се, заради смъртта на толкова много хора, които бе приел за братя. Изпитваше обаче и задоволство, защото всички те бяха изпълнили мисията си, а и до един знаеха от самото начало, че нещата трябва да свършат тъкмо така, за да не се чуе и дума за онова, което бяха извършили.

Зад него, от изток, го достигнаха първите топли лъчи на слънцето — Ра-Атум в преображението си на Хепри, източник на светлината и живота в света. Той се обърна, отметна качулката си от леопардова кожа, разпери ръце и изрецитира:

— О, Атум, ти, който се появи на хълма на съзиданието, който донесе лъчи като птицата Бену в храма Бенбен на Иуну!

Вдигна ръка, сякаш искаше да сграбчи крайчето на пурпурното зарево, което се прокрадваше през пясъците на хоризонта. После се обърна и погледна в обратната посока, на запад, към извисяващите се скали, които се простираха на юг като завеса, спусната върху края на света.

Там някъде, в основата на скалите, сред гъстите сенки, в които утринната светлина все още не бе проникнала, се намираше Божествената порта — Пастта на Озирис. Не се виждаше от тук. Не би я видял и наблюдател, застанал непосредствено пред нея, защото той, Имти, бе изрекъл заклинанието за затваряне и скриване, така че никой — освен онези, които знаеха как точно да погледнат — не би усетил, че портата е там. По този начин убежището на дедите им, уахат ер-джеру та, оазисът на края на света, беше запазил тайните си през годините и за съществуването му знаеха само малцина избраници. И неслучайно беше наречен уехат сещат, Скритият оазис. Там товарът им щеше да е в безопасност. Никой нямаше да го открие. Щеше да се пази, докато дойдат по-спокойни дни.

Имти огледа скалите и поклати глава, като че ли се съгласяваше с нещо, после отмести погледа си по-наблизо, към разядените скални ръбове, които стърчаха над каменната маса. Беше поразителна картина, дори от това разстояние, защото черният камък се извисяваше като гигантски бръмбар, проправящ пътя си през пясъците.

Колко ли пътници, чудеше се Имти, са подминавали този самотен преден пост, без да осъзнаят значението му? Малцина, ако изобщо ги е имало — отговори си сам, — защото това са пусти, мъртви земи, царството на Сет; никой, който държи на живота си, не би и помислил да дойде тук. Само онези, които познаваха тия забравени места, биха се довлекли толкова далече сред изгарящото нищо. Само тук товарът им би бил наистина в безопасност, далече от ония, които биха злоупотребили с ужасната му сила. Да, мислеше си Имти, въпреки ужасите, съпровождащи пътя, решението да го донесат на запад беше правилно. Определено най-доброто.

Бяха изминали четири месеца, откакто тайно съвещание на най-могъщите люде взе това решение: царицата-майка, принц Меренре, министърът Усеркеф, генерал Реху и той, Имти-Хентика, най-великият пророк.

Отсъстваше единствено самият нису, господарят на двете земи Нефер-ка-ра Пепи. Не му бяха и докладвали за решението, взето на съвещанието. Някога Пепи беше могъщ владетел, равен на Хасехемуи, Джосер и Хуфу. Днес, през деветдесет и третата година на владичеството му, три пъти по-дълго от живота на нормалния човек, силите и авторитетът му бяха намалели. Навсякъде из земите номархите събираха частни армии и воюваха помежду си. От север и от юг Деветте лъка застрашаваха границите. През три от последните четири години нямаше дъждове и посевите пропаднаха.