Пол Зюсман - Скритият оазис

Близо километър се носиха по равния терен, подскачаха и се тресяха, но някак оставаха в права линия. А после носът на самолета се блъсна в невидима преграда и машината започна да се върти — четиринайсеттонният АН се мяташе като лист на вятъра. Един пожарогасител се отпра от стойката си, натресе ребрата на навигатора и ги строши, като че ли бяха от порцелан; вратата на стенния шкаф се отскубна от пантите и направи на каша тила на Райтер. Продължаваха да се въртят, в задушаващия мрак на кабината бе изчезнало всяко чувство за цел и посока — всичко се преобръщаше хаотично. Накрая след нещо, което изглеждаше като цял век, но сигурно беше секунди, забавиха ход и самолетът започна да се върти по-бавно. Пясъкът опря здраво в корпуса и накрая спряха — наклонени назад на върха на стръмен склон с нос, сочещ нагоре.

За миг всичко беше неподвижно, само пясъчната буря продължаваше да блъска по корпуса и люковете, а острата смрад на прегрятия метал заливаше кабината. Вторият пилот замаяно се размърда.

— Курт?… Джери?

Нямаше отговор. Той се пресегна и пръстите му напипаха нещо топло и мокро. Започна да разкопчава колана. Усети, че самолетът се накланя. Той спря, изчака, после продължи да бърника, махна колана и се измъкна от креслото. Още едно накланяне. Носът на самолета се люшваше ту нагоре, ту надолу. Вторият пилот замръзна. Опитваше се да разбере какво става. Взираше се в мрака.

Самолетът отново се люшна, носът му пак започна да се издига и този път не спря, докато не застана в почти вертикално положение. АН-ът започна да се хлъзга назад. Опря се в нещо, спря, после отново се запързаля, спусна се с опашката напред… някъде.

Пясъчната буря бе изчезнала, ветровете изведнъж бяха разчистили сенките от двете страни. Самолетът подскачаше и се свличаше в нещо като клисура. Накрая с оглушителен трясък падна в някаква гъста горичка. Няколко минути се чуваше единствено пукането и съскането на измъчения метал. После започнаха да се прибавят и други звуци: шумолене на листа, далечен ромон на вода и — отначало тихо, но засилващо се все повече — птиче чуруликане.

— Курт? — стенеше един глас. — Джери?

Вашингтон, Пентагонът

Същата вечер

— Благодаря на всички, че дойдохте. Извинявам се, че се наложи да ви повикам толкова набързо, но нещо… нещо възникна.

Говорещият дръпна дълбоко от цигарата си, махна с ръка да разсее дима и погледна втренчено седемте мъже и жената на масата пред него. Апартаментът беше без прозорци, почти нямаше мебелировка и изглеждаше скучен като стотиците офиси, заврени в Пентагона. Единствената му отличителна черта бяха големите карти на Африка и Близкия изток, покрили по-голяма част от едната стена. Необичайна беше и масивната стояща лампа, поставена на пода до картата и обърната така, че макар да осветяваше добре самата карта, всичко останало в стаята, включително и хората, оставаше в дълбока сянка.

— Преди четиридесет минути — продължи говорещият — една от радиостанциите ни прихвана съобщение от Сахара.

Бръкна в джоба си, извади портативна лазерна показалка и когато се обърна към стената, върху областта на Средиземноморието се появи червена точка.

— Изпратено е някъде от тук.

Точката се плъзна по картата и спря в югозападния ъгъл на Египет, близо до мястото, където се пресичаха границите на Либия и Судан, над надписа Плато Гилф Кебир.

— Съобщението бе изпратено от самолет АН с регистрация от Каймановите острови, позивни VP-CM 473.

След кратка пауза добави:

— Обаждаха се за помощ — мейдей.

Седящите неловко се поместиха, някой възкликна: „Господи“.

— Какво ни е известно? — попита един от слушателите, едър мъж с оредяваща коса.

Говорителят дръпна за последен път от цигарата си и размаза фаса в пепелника пред себе си.

— Засега доста малко. Ще ви кажа всичко, което знаем.

Говори пет минути, като движеше показалката по картата — Албания, Бенгази, после отново Гилф Кебир; от време на време правеше справка в купчината листове пред себе си. Запали нова цигара, после още една; от непрекъснатото му пушене въздухът в стаята стана тежък, щипеше на очите. Когато мъжът свърши, всички мъже заговориха наведнъж, гласовете им се сливаха в общ шум — различаваха се отделни думи и изрази: „Знаех си, че е лудост!“, „Саддам!“, „Трета световна война!“, „Иранските контри“, „Ужасна катастрофа“, „Подарък за Хомейни“, — но цялостен смисъл не се долавяше.

Само жената остана мълчалива — почукваше замислено с писалката си по масата, после се изправи, отиде до картата и я загледа. Сянката, която хвърляше, беше тъничка, късата й руса коса отразяваше светлината от лампата.