Пол Зюсман - Скритият оазис

В източния край на пролома обаче откриха, че артезианският кладенец, от който обикновено пълнеха меховете си, е пресъхнал, така че за останалите триста километра запасите им ставаха опасно ограничени. Това беше повод за безпокойство, но не и нещастие; продължиха на североизток към Дакла без особено притеснение. След два дена обаче, с все още три дни път пред себе си, попаднаха под ударите на силна пясъчна буря, свирепия хамсин. Бяха принудени да се окопаят за следващите четиридесет и осем часа и през това време водният им запас се сви почти до нулата.

Бурята отмина и поеха отново, като полагаха всички усилия да изминат останалото разстояние, преди водата да свърши до капка; камилите се влачеха едва-едва, подканяни с крясъци: „хут-хут!“ и „яла-яла!“

Бедуините бяха дотолкова силно обзети от желанието да стигнат колкото може по-бързо целта на пътуването си, че почти сигурно щяха да пропуснат трупа, ако не се беше оказал точно пред краката на камилите. Твърд и стегнат като статуя, той се подаваше от кръста нагоре в края на една дюна. Устата му беше отворена, а едната ръка се протягаше като че ли да ги повика на помощ. Водещият ездач се провикна и всички спряха камилите и слязоха, събраха се да огледат — бяха седем души, с плътно покрити лица и глави, така че се виждаха само очите им.

Беше без съмнение мъжки труп, съвършено запазен в сухата и жарка прегръдка на пустинята, кожата беше изсушена и стегната като пергамент, а очите, сбръчкани в очните кухини, блестяха като късчета самородно злато.

— Бурята го е изровила — подхвърли един от ездачите на бадауи, бедуински арабски; гласът му беше дрезгав и тържествен като самата пустиня.

По знак на водача трима бедуини коленичиха и започнаха да разгребват пясъка около трупа. Дрехите — ботуши, панталони, риза с дълъг ръкав — бяха окъсани все едно от изнурителен път. Едната ръка още стискаше пластмасова манерка, празна, със загубена капачка, по гърлото й имаше нещо като следи от зъби — като че ли в отчаянието си човекът беше гризал пластмасата в безнадежден опит да отхапе някоя останала капка.

— Дали е войник? — със съмнение попита единият бедуин. — От войната?

Водачът поклати глава, клекна и почука по издраскания „Ролекс Експлорър“ на лявата китка на трупа.

— По-отскоро е. Американец.

Имаше предвид, че не е арабин.

— Какво ли е търсил тук? — обади се друг.

Водачът сви рамене, обърна трупа по очи и смъкна брезентовата раница от гърба му. Отвори я. Вътре имаше карта, портфейл, фотоапарат, две сигнални ракети, няколко пакета суха храна и най-отдолу навита на топка носна кърпичка. Той я разгъна и извади голям колкото човешки пръст изработен примитивно керамичен обелиск. Огледа го от всички страни, проучи любопитния символ върху четирите му страни: нещо като кръст, сочещ към точка, от която като къдрава опашка излизаше тънка извита надолу черта. Явно фигурката не му говореше нищо, защото той пак я зави в кърпичката, остави я настрани и насочи вниманието си към портфейла. Там имаше карта със снимка на млад рус мъж с голям белег, успореден на долната устна. Никой от бедуините не можеше да разчете написаното. След като погледа картата още малко, водачът я пусна в раницата заедно с останалите неща, после започна да пребърква джобовете на мъртвия. Извади компас и пластмасова кутийка с ролка употребена фотографска лента. Сложи и тях в раницата, после смъкна часовника от китката на трупа, пусна го в джоба на наметалото си и се изправи.

— Да тръгваме — подкани другарите си, метна раницата на рамо и се обърна към камилите.

— Не трябва ли да го погребем? — попита зад гърба му един от бедуините.

— Пустинята ще го погребе — беше отговорът. — Нямаме време.

Другите го последваха надолу по дюната, качиха се на камилите и ги сритаха, за да се изправят. Докато яздеха, последният — сбръчкан човечец със следи от едра шарка по лицето — току се извръщаше и поглеждаше назад, към губещото се очертание на трупа зад тях. След като от него не остана нищо, освен зацапана подутина на иначе гладката дюна, той бръкна в гънките на наметалото си и извади мобилен телефон. Без да изпуска от поглед ездачите пред себе си, за да е сигурен, че никой няма да се обърне и да го види, натисна клавиатурата с мръсния си палец. Нямаше сигнал, така че след още един–два опита той се отказа, прибра телефона, заби пети в потрепващите хълбоци на камилата и подвикна: — Хут-хут! Яла-яла!

Щатът Калифорния, Националният парк Йосемити