Пол Зюсман - Скритият оазис

— Ще трябва да го открием — каза тя и сви рамене.

Гласът й беше тих и едва се чуваше сред спора, започнат от мъжете, но в него имаше някаква вътрешна сила, присъщ авторитет, който принуждаваше останалите да му обърнат внимание. Мъжете в стаята притихнаха и се възцари тишина.

— Трябва да го открием — повтори тя, — преди да са го открили други. Позивът е предаден по открита честота.

Предишният оратор кимна.

— Значи трябва да се заловим за работа.

— И как точно предлагате да го направим? — надигна се едрият оплешивяващ мъж. — Да се обадим по телефона на Мубарак? Да пуснем обява във вестника?

Тонът му беше саркастичен и агресивен. Жената запази спокойствие.

— Ще се приспособяваме и ще импровизираме — отвърна тя, без да откъсва поглед от картата, с гръб към стаята. — Сателитни снимки, военни маневри, местни контакти. НАСА разполага с централа в този район. Ще направим каквото можем и както можем. Имаш ли нещо против, Бил?

Плешивият измърмори нещо под мустак, но се ограничи с това. Никой от останалите не каза нищо.

— Значи това е положението — заключи водещият, прибра показалката и подреди книжата си. — Ще се приспособяваме и ще импровизираме.

Запали още една цигара.

— И колкото по-бързо го направим, толкова по-добре. Преди всичко това да се превърне в още по-голямо нещастие, отколкото е и сега.

Прибра книжата си и излезе от стаята. Другите мъже го последваха. Остана единствено жената. Беше вдигнала ръка пред гърлото си, с другата следеше нещо по картата.

— Гилф Кебир — каза тя, задържа пръст на картата, после настъпи бутона за изгасване на лампата и потопи стаята в мрак.

Париж, след четири месеца

Когато Канунин се върна в хотела от нощния клуб, вече го чакаха. Още щом четиримата прекрачиха прага, се погрижиха за бодигарда му с единичен изстрел със заглушител в слепоочието и той се просна на пода, все едно завит с дългото си до глезените кожено палто. Едната проститутка се разпищя, което ги накара да застрелят и нея с деветмилиметров дум–дум, като строшена яйчена черупка. Размахаха пистолет пред другарката й, за да й покажат, че ако каже и дума, същото ще се случи и с нея; принудиха Канунин да легне по корем и дръпнаха главата му назад, така че да гледа към тавана. Той изобщо не се опита да се съпротивлява — знаеше кои са и че няма смисъл.

— Просто си свършете работата — изпъшка и се закашля.

Затвори очи в очакване на куршума. Вместо това прошумоля хартия и последва усещането за нещо — за много неща, — които затупкаха по лицето му. Той отново отвори очи. Над него висеше пробита книжна торба, от която капеха стоманени сачми колкото грахови зърна.

— Какво, по дя…

Издърпаха главата му още по-назад, затиснаха гръбначния му стълб с коляно, огромни като менгеме ръце стиснаха челото и слепоочията му.

— Господин Гиргис те кани на вечеря.

Други ръце разтвориха челюстите му и сачмите започнаха да падат право в устата му и да го задушават. Той се дърпаше и се гърчеше, опитваше се да вика, но ръцете го държаха здраво и наливането продължаваше, още и още, докато дърпането му не отслабна и накрая не спря. Пуснаха тялото му на пода — от разкървавените му устни се стичаше стомана, — после изстреляха един куршум в главата му за всеки случай и си тръгнаха, без да поглеждат свитата до стената втора проститутка. Вече се бяха смесили с оживеното утринно движение, когато хотелът се огласи от обезумелия й писък.

Западната пустиня, между Гилф Кебир и оазиса Дакла

в наши дни

Бяха последните бедуини, които все още предприемаха големия преход от Куфра до Дакла, хиляда и четиристотин километра натам и толкова обратно през голата пустиня. Единственото им транспортно средство бяха камилите, с които пренасяха на отиване кокосово масло, бродерии, сребърни и кожени изделия, а на връщане фурми, сушени черници, цигари и кока-кола.

Това пътуване не беше особено икономически изгодно, но пък и целта му не беше икономическа. По-скоро ставаше дума за традиция, за поддържане на старите обичаи, за следване на старите кервански маршрути, използвани от дедите им, за оцеляване на места, където друг не би си помислил за това, за използване на пътища, известни единствено на тях. Бяха жилави, горди хора — бедуини куфра, сануси, потомци на Бану Сулаим. Пустинята беше домът им, прекосяването й — смисъл на живота им. Та дори да не беше икономически смислено.

Специално това пътуване беше трудно дори за суровите условия в Сахара, където лесни пътувания няма. От Куфра преходът на югоизток през Гилф Кебир и през пролома ал-Акаба — прекият маршрут би ги извел до Голямото пясъчно море, което дори бедуините не смееха да пресичат — мина без произшествия.