Пол Зюсман - Изгубената армия на Камбиз

Много хора ми помогнаха да напиша тази книга, която иначе щеше да си остане само в главата ми и нямаше да стигне до книжарниците, ако не бяха техните съвети, помощ и подкрепа.

Специални благодарности на чудесната ми агентка Лора Зюсин, която повярва в мен, когато другите не вярваха, както и на редактора ми Саймън Тейлър, майстор на безболезнените поправки.

Николас Рийвс, Ян Шоу и Стивън Куирке ми дадоха безценни съвети по някои аспекти на древноегипетската история и език и аз им дължа огромна признателност, както и извинения за многобройните волности, които си позволих с предоставената ми информация.

Стивън Улф и Джеймс Фриман попълниха множество празноти в познанията ми съответно по съвременен арабски и древногръцки. Благодаря на тях и на Андрю Роджърсън и Том Блекмор за безценните им забележки по ръкописа.

От всички мои приятели, които ме подкрепяха и окуражаваха, четирима заслужават специално внимание: Джон Банън, Найджъл Топинг, Ксан Брукс и Брумли Робъртс.

И накрая, две специални благодарности. Първата е към моята леля Джон, която първа пося любовта към Древен Египет в сърцето ми и впоследствие я отгледа с многобройните следобедни посещения в Британския музей.

Втората и най-важната е към многото ми приятели от Арабска република Египет, които ме дариха с толкова неизменна топлота, добрина и щедрост.

„Изгубената армия на Камбиз“ е написана и редактирана преди ужасните събития от 11 септември 2001. Въпреки че темата за тероризма в Близкия изток е централна, книгата е плод на авторското въображение и следва да се третира единствено като такъв. В нея по никакъв начин не са отразени реални събития.

Западната пустиня, 523 г. пр.н.е.

Мухите цяла сутрин измъчваха гърка. Като че палещата като пещ жега, изнурителният поход и оскъдният порцион не стигаха, а сега и това допълнително мъчение. Той прокле боговете и стовари един як плесник върху бузата си. Разлетяха се пръски пот, но мухата избегна удара.

— Проклети мухи! — изръмжа той.

— Не им обръщай внимание — каза спътникът му.

— Какво да не им обръщам внимание? Побъркват ме! Ако не бях сигурен в обратното, щях да си помисля, че са ги пратили враговете ни.

Спътникът му сви рамене.

— Може и да са ги пратили. Казват, че амонийците владеели необикновени сили. Чувал съм, че можели да се превръщат в диви зверове. Чакали, лъвове и други такива.

— Да се превръщат в каквото си щат — изръмжа гъркът. — Като ги пипна за гушите, ще ги накарам да си платят за тоя шибан поход. Вече четири седмици! Четири седмици!

Той свали меха с вода от рамото си и отпи. Какво ли не би дал за чаша прясна студена вода от планинските извори на Наксос; вода, която нямаше вкус все едно петдесет курви с венерически болести са се подмили в нея! После измърмори:

— Това ми е последният поход.

— Всеки път така казваш.

— Този път говоря съвсем сериозно. Връщам се в Наксос и си намирам жена и земя. Маслини — в това има пари, нали знаеш.

— Ще ти писне.

— Няма — каза гъркът и отправи още един несполучлив удар към мухата. — Няма да ми писне. Този път ще е различно.

И този път беше различно. Вече двайсет години воюваше чужди войни. Прекалено много време, и той го знаеше. Вече не понасяше тези походи. И старата рана от стрелата тази година го болеше още повече. Вече едвам вдигаше щита на нивото на гърдите си. Още един поход и край. След това щеше да отглежда маслини на родния си остров.