Пол Зюсман: Изгубената армия на Камбиз

— Вече трябваше да й е минало — въздъхна тя и опипа средата на кобрата, където люспите бяха омекнали и капеха.

— Непрекъснато се трие в камъка. Предлагам да извадим всичко от контейнера й, докато се излекува.

Тя извади шише антисептичен разтвор от шкафа и започна внимателно да почиства раната. Змията съскаше, втренчила злобно черните си очи в нея.

— Кога ти е полетът? — попита Александра.

— В шест — отвърна Тара и погледна часовника на стената. — Тръгвам веднага щом свършим.

— Що и моят баща не живееше в чужбина. Така отношенията ни щяха да са много по-екзотични.

Тара се усмихна.

— Алекс, отношенията с баща ми могат да се опишат по много начини, но „екзотични“ не влиза в списъка… Пази се от главата й.

Почисти инфектираното място, изстиска малко крем на пръста си и намаза раната.

— Докато ме няма, трябва да се почиства през ден. Давай му антибиотика до петък. Не искам целулитът да се разпростре.

— Просто вземи самолета и се забавлявай.

— Ще се обадя към края на седмицата да проверя дали няма някакви усложнения.

— Би ли престанала да се тревожиш? Всичко ще е наред. Ако щеш вярвай, но зоологическата градина ще оцелее две седмици и без теб.

Тара се усмихна. Александра беше права. Прекалено много се вживяваше в работата си. Порок, който беше наследила от баща си. Това щеше да е първата й свястна отпуска от две години и трябваше да я изкара като хората. Тара стисна ръката на помощничката си.

— Извинявай. Прекалих.

— Исках да кажа, че няма да липсваш на змиите. Те нямат чувства.

Тара се направи на обидена.

— Как смееш да говориш така за дечицата ми! Те ще плачат за мен ден и нощ, докато ме няма.

И двете се разсмяха. Тара взе змийската кука и с помощта на Алекс върна кобрата в кутията.

— Ще можеш ли да го върнеш в контейнера?

— Разбира се — каза Александра. — Хайде тръгвай.

Тара взе палтото и каската си и се запъти към вратата.

— Антибиотика до петък, нали запомни?

— Тръгвай, по дяволите.

— И да не забравиш да му извадиш камъка.

— За бога, Тара.

Александра грабна някакъв парцал и го метна по нея. Тара се наведе, разсмя се и се отдалечи по коридора.

— И да не забравиш да си сложиш очилата, като го пъхаш обратно — извика през рамо. — Знаеш колко е гаден, след като сме го мазали с лекарството!

Следобедното задръстване си го биваше, но тя се промъкна умело на мотопеда си, прекоси Темза по моста Воксхол и натисна газта до дупка последните няколко километра до Брикстън. От време на време си поглеждаше часовника. Полетът й беше след три часа, а тя още не си беше събрала багажа.

— Мамка му — измърмори под нос.

Живееше сама в голям приземен апартамент до Брокуел Парк. Беше го закупила преди пет години с парите, останали от майка й, и най-добрата й приятелка Джени се беше нанесла в излишната стая в качеството на квартирант.

Няколко години двете бяха водили безгрижен бохемски живот, с безброй купони, безброй гаджета и без да приемат нищо на сериозно. След това Джени се беше запознала с Ник и след няколко месеца се беше преместила да живее при него, като остави Тара да се оправя сама с апартамента. Вноските по ипотеката бяха съсипващи, но Тара не взе друг квартирант. Беше й приятно да разполага със самостоятелно жилище. Понякога се чудеше дали някога ще може да заживее с мъж, както беше направила Джени. Преди много години имаше такъв мъж, но всичко беше приключило отдавна. Като цяло беше щастлива в компанията на самата себе си.

Апартаментът беше безобразно разхвърлян. Тя си наля чаша вино, сложи диск на Лу Рийд в уредбата, влезе в кабинета и натисна бутона за прослушване на телефонния секретар. Металически дамски глас обяви: „Имате шест съобщения“.

Две бяха от Найджъл, стар приятел от университета. С първото я канеше на вечеря в събота, а с второто отменяше поканата, защото се беше сетил, че тя щеше да пътува. Имаше едно от Джени, с което я предупреждаваше да не се качва на камили, защото водачите им всичките били извратеняци, едно от училището, където трябваше да изнесе лекция за змиите, и едно от Хари, брокер, който я преследваше от два месеца и на чиито обаждания тя така и не отговаряше. Последното съобщение беше от баща й.

— Тара, дали не можеш да ми донесеш малко свястно уиски? И вестник „Таймс“. Ако има нещо, обади се. Ще те чакам на летището. Аз, ъъ… много искам да те видя. Да, ъъ… наистина много искам да те видя. Довиждане.

Тя се усмихна. Говореше сковано, както винаги, когато се опиташе да каже нещо мило. Подобно на повечето академици, професор Майкъл Мъдрей се чувстваше у дома си само в света на идеите. Емоциите му пречеха да мисли ясно. Точно затова се бяха разделили с майка й. Защото той не можа да се пребори с нейната потребност от чувства. Дори когато тя почина преди шест години, той беше положил усилия, за да покаже някаква емоция. На погребението беше останал отзад, сам, безизразен, зареян в собствените си мисли, след което си беше тръгнал веднага, за да изнесе лекция в Оксфорд.