Пол Зюсман - Изгубената армия на Камбиз

— Ще си тръгваш ли, или не?

Момиченцето поклати глава.

— В такъв случай — каза той и тръгна към вратата на магазина — ще трябва да те заключа тук. А през нощта идват духовете.

Спря до вратата и извади връзка ключове от джоба си.

— Казах ли ти за духовете? Май ти казах. Всички антикварни магазини си имат духове. В онази стара лампа там например — той посочи бронзовата лампа на полицата — живее един джин, дето се казва ал-Гул. На десет хиляди години е и може да се превръща в каквото си иска.

Момиченцето се втренчи с широко отворени очи в лампата.

— А онзи дървения сандък там в ъгъла виждаш ли го, с голямата ключалка и железните обръчи? Е, в него има крокодил, голям зелен крокодил. През деня спи, ама нощем излиза на лов за дечица. Защо ли? За да ги изяде, разбира се. Лапва ги и ги гълта цели.

Момиченцето прехапа устни; поглеждаше ту лампата, ту сандъка.

— А онзи нож там на стената, с извитото острие. Бил е на един цар. Много жесток цар, всяка нощ се връща и реже гърлото на когото намери. Да, да, този магазин е пълен с духове. Та, ако искаш да останеш, миличко, нямам нищо против.

Засмя се под мустак и отвори вратата. Медните звънчета иззвъняха. Момиченцето пристъпи към вратата, защото си помисли, че ще остане заключено вътре. Икбар го чу, вдигна ръце с разперени пръсти като клюнове и изрева. Момиченцето изпищя и се разсмя, после избяга в сенчестата задна част на магазина и се скри зад две ракитови кошници.

— О, тя искала да си играе на криеница, така ли? — изръмжа старецът и закуцука усмихнат подире й. — Е, няма да й е лесно да се скрие от стария Икбар. Той може да е само с едно око, ама то си струва. Никой не може да се скрие от стария Икбар.

Видя я как се спотайва зад кошниците и наднича в пролуката между тях. Не искаше дай разваля удоволствието и затова я подмина и отвори вратите на стария дървен шкаф.

— Тука ли е?…

Престори се, че наднича в шкафа.

— Не, няма я. Явно е по-умна, отколкото си мисля.

Затвори шкафа и влезе в задното помещение, където вдигна възможно най-много шум, отваряйки чекмеджета и врати на шкафове.

— Тук ли си, малко чудовище? — извика. Забавляваше се искрено. — Криеш се в тайника ми, а? О, ама тя наистина била много умна!

Вдигна още малко шум, след което излезе от стаичката и застана точно пред кошниците. Чуваше приглушения й кикот.

— Я да помисля. Не беше в шкафа, не беше в стаичката, и съм сигурен, че не е била толкова глупава, че да се завре в сандъка с крокодила. Значи остава само едно място. И то е точно тук, зад кошниците. Я старият Икбар да види дали е прав.

Наведе се. В този момент камбанките над вратата звъннаха. Някой беше влязъл в магазина. Той се изправи и се обърна. Момиченцето остана в скривалището си.

— Затваряме — каза Икбар и закуцука към двамата мъже на вратата. — Но ако искате, можете да разгледате.

Мъжете не му обърнаха никакво внимание. Бяха млади, на по двайсет и няколко години, облечени в мърляви черни роби с и черни имма, увити ниско над очите. Набързо огледаха магазина и единият излезе навън и подсвирна на някого. След малко се върна с един бял мъж.

— С какво мога да ви помогна? — попита Икбар. — Търсите ли нещо конкретно?

Новодошлият беше огромен — висок, широкоплещест, прекалено едър за евтиния ленен костюм, изпънат докрай от масивните му рамене и бедра. В едната си ръка държеше полуизпушена пура, а в другата — куфарче с буквите СБ върху протритата кафява кожа. Лявата страна на лицето му, от слепоочието почти до устата, беше белязана от тъмночервен рожден белег. Икбар потръпна от страх.

— С какво мога да ви помогна? — повтори той.

Огромният мъж внимателно затвори вратата на дюкяна, превъртя ключа и кимна на двамата си придружители, които с безизразни лица се приближиха към Икбар. Антикварят заотстъпва, докато не се озова притиснат до щанда.

— Какво искате? — попита и се разкашля. — Моля ви, какво искате?

Мъжът пристъпи към Икбар и застана пред него, почти докосвайки шкембето му със своето. Изгледа го, усмихна се, вдигна пурата си и я заби в превръзката върху окото на стареца. Икбар изкрещя и вдигна ръце, за да се предпази.

— Моля ви, моля ви… — Пак се разкашля. — Нямам пари. Беден съм!

— Взел си нещо, което ни принадлежи — каза гигантът. — Антика. Донесли са ти я вчера. Къде е?

Икбар се сви на две с ръце на главата и изхриптя:

— Не знам за какво говорите. Нямам антики. Незаконно е да се търгува с антики!

Гигантът кимна към двамата си биячи, които сграбчиха стареца за лактите и го изправиха насила. Той притисна бузата си към рамото, сякаш се опитваше да се скрие. Чалмата на единия мъж се беше изплъзнала леко нагоре и беше открила широкия белег в средата на челото му, гладък и бял като впита в кожата пиявица. Гледката изпълни стареца с ужас.