Пол Зюсман - Изгубената армия на Камбиз

Сипа кафе и захар в кипналата вода, изчака я да се надигне до ръба на джезвето, след което наля кафето в чаша и се върна в дневната, просторно помещение, от което се влизаше във всички останали стаи в апартамента. Вече половин година строеше шадраванче в средата и подът беше заринат с торби цимент, плочки и пластмасови водопроводни тръби. Шадраванчето беше малко и направата му не трябваше да отнеме повече от две-три седмици. Но непрекъснато изникваше някаква друга работа и седмиците се бяха проточили в месеци и работата беше едва до половината. Всъщност за шадраван нямаше достатъчно място и жена му непрекъснато се оплакваше от бъркотията и излишните разходи, но той винаги беше искал да има шадраван, а и освен това той щеше да внесе малко цвят в иначе скучния им апартамент. Наведе се, мушна с пръст една торба пясък и си помисли, че има достатъчно време да сложи няколко плочки преди да излезе за работа. Телефонът иззвъня.

— Теб търсят — сънено каза жена му, когато той влезе в спалнята. — Мохамед Сарийя.

Подаде му слушалката, стана от леглото, взе бебето от кошчето и отиде в кухнята. Синът му влезе в спалнята, хвърли се на леглото до него и започна да подскача на пружината.

— Бас, Али! — каза той и отмести момчето. — Престани! Здравей, Мохамед. Доста рано се обаждаш. Какво има?

Гласът на помощника му отекна в другия край на линията. Халифа задържа телефона с дясната си ръка, възпирайки сина си с лявата.

— Къде? — попита.

Помощникът му отговори. Гласът му беше развълнуван.

— Ти там ли си?

Синът на Халифа се смееше и се опитваше да го удари с възглавницата.

— Казах престани, Али. Извинявай, какво каза? Добре. Стой там. И не пускай никого. Пристигам веднага.

Остави слушалката, хвана сина си, обърна го с главата надолу и целуна поред и двата му боси крака. Момчето избухна в смях и извика:

— Залюлей ме, тате! Залюлей ме на въртележка.

— Ще те завъртя и ще те хвърля през прозореца — каза Халифа. — И ти ще отлетиш, а аз ще имам поне минутка спокойствие.

Пусна детето на леглото и отиде в кухнята, където жена му Зейнаб правеше още кафе и кърмеше бебето. От хола долетя гласът на дъщеря му — пееше.

— Как е той тази сутрин? — попита Халифа, целуна жена си и погъделичка петите на бебето.

— Гладен — усмихна се тя. — Като баща си. Да ти направя ли закуска?

— Нямам време — каза Халифа. — Отивам на западния бряг.

— Без да закусиш?

— Намерили са нещо.

— Какво?

Той погледна жената, която продължаваше да пере на отсрещния покрив.

— Труп. Сигурно няма да се прибера за обяд.

Прекоси Нил на една от боядисаните в ярки цветове моторни лодки, които сновяха между двата бряга. При обичайни обстоятелства щеше да вземе ферибота, но сега бързаше и затова плати по-високата такса и се качи на лодка. Тъкмо когато се отделяха от брега, към лодката се приближи запъхтян възрастен мъж с дървено сандъче под мишница, сграбчи рейлинга и се прехвърли на борда.

— Добро утро, инспекторе — изпуфтя и остави сандъчето в краката на Халифа. — Да ви лъсна обувките?

Халифа се усмихна.

— Не ме пропускаш, а, Ибрахим?

Старецът се захили и разкри няколко неравни златни зъба.

— Човек трябва да яде. Човек трябва и да си лъска обувките. Значи си помагаме един на друг.

— Добре тогава. Само че по-бързо. Имам работа на другия бряг и не искам да се бавя, като пристигнем.

— Познавате ме, инспекторе. Най-скоростното лъскане на обувки в Луксор.

Извади парцали, четка и вакса и затвори сандъчето, което беше знак за Халифа да стъпи върху него. Младежът на кърмата управляваше с безизразно лице.

Лодката се плъзна по гладката като огледало вода. Хълмовете на Тива на отсрещната страна се оцветиха в кафяво и жълто под лъчите на изгряващото слънце. Най-различни плавателни съдове кръстосваха реката в двете посоки. Една лодка вляво от тяхната возеше японски туристи. Сигурно отиваха на пътешествие с балон над Долината на царете, за да посрещнат изгрева. Това беше нещо, за което Халифа си мечтаеше отдавна, но не можеше да си позволи цената от триста долара. И едва ли някога щеше да може, с тази полицейска заплата.

Стигнаха до западния бряг, промушиха се между две други лодки и носът заора в крайбрежния чакъл. Старецът тръкна за последно с парцала бомбетата на обувките му и плесна изцапаните си с вакса длани, за да покаже, че е свършил. Детективът му даде две египетски лири, даде още толкова и на лодкарчето и скочи на брега.

— Да ви изчакам? — попита момчето.