Пол Зюсман - Изгубената армия на Камбиз

— Много си красива, Тара — каза й и се наведе към нея, за да нагласи новото й златно колие. — Ти си най-красивото момиче на света и аз съм много, много горд с теб.

Точно тези моменти редки и нарядко — по някакъв начин балансираха студенината и самовглъбеността на баща й и я привързваха към него. Точно затова му се беше обадила две години след погребението на майка й и беше поискала да се одобрят след продължителното мълчание. И в някакъв смисъл точно затова в момента пътуваше за Египет. Защото дълбоко в себе си знаеше, че въпреки многобройните си провали той е посвоему добър човек и я обича, и има нужда от нея, точно както тя имаше нужда от него. И, разбира се, винаги съществуваше надеждата — както всеки път, когато се виждаха — че този път нещата може би ще са различни. Може би нямаше да се карат и да си крещят, нямаше да си мълчат обидено и щяха да се радват, че са заедно, като нормални баща и дъщеря. Може би този път нещата щяха да се получат.

Едва ли, мислеше си, докато самолетът се спускаше. Щеше да им е приятно точно пет минути, след което щяха да се скарат.

— Предполагам знаете — обади се общително съседът й — че самолетите най-често катастрофират при кацане.

Тара си поръча още кубчета лед от стюардесата.

Накрая излезе в залата за пристигащи на летището, почти половин час след кацането на самолета. Опашката на гишето за паспортна проверка беше безкрайна, последвана от също толкова безкрайно чакане на лентата, където охраната проверяваше произволно багажа на пътниците.

— Саиф ал-Таар — обади се някакъв пътник до нея и поклати глава. — Този човек ще съсипе страната!

Тара тъкмо се канеше да попита какво има предвид, но той забеляза багажа си, махна на носача да му го вземе и се отдалечи в тълпата. Собственият й сак излезе след още няколко минути и тя забрави фразата, метна го през рамо и мина през митницата, с разтуптяно от очакване сърце.

Баща й беше казал, че ще дойде да я посрещне, и тя си представяше как влиза в залата за пристигащи и той стои там и я чака и двамата се спускат един към друг с радостен възглас и отворени за прегръдка ръце. Единственият човек, който я посрещна обаче, беше някакъв таксиметров шофьор, чакащ клиенти. Тя огледа редицата физиономии зад бариерата, но тази на баща й не беше сред тях.

Но терминалът беше пълен, дори в този час на денонощието. Семейства се посрещаха и разделяха шумно, деца играеха покрай пластмасовите столове. Туристи с раници се трупаха около екскурзоводи с изтормозен вид. Навсякъде се виждаха полицаи в черни униформи и автомати в ръце.

Тя почака малко при бариерата, след което мина през залата. Излезе отвън, където един екскурзовод явно я сбърка с някоя от подопечните си и се опита да я набута в един автобус. Тара се върна в залата, разходи се още малко, смени пари, купи си кафе и се настани на една седалка, която предлагаше добър изглед както към изхода, така и към бариерата.

След още един час се опита да се свърже с баща си по телефона, но никой не вдигна нито в къщата на обекта, нито в апартамента му в центъра на Кайро. Зачуди се дали таксито му не е закъсняло в задръстването — беше сигурна, че е взел такси, защото така и не се беше научил да шофира — или не се е разболял, или не е забравил, че трябва да я посрещне, възможност, която никога не биваше да се изключва при баща й.

Но не, едва ли беше забравил. Не и този път. Не и след като толкова се беше зарадвал, че ще я види. Точно така. Просто беше закъснял. Тя си взе още едно кафе, върна се на седалката и отвори книга.

„По дяволите — помисли си. — Не му взех «Таймс»!“

Луксор, на другата сутрин

Инспектор Юсуф Ез ел-Дин Халифа стана преди зазоряване, избръсна се, изкъпа се, облече се и влезе в дневната, за да каже сутрешните си молитви. Чувстваше умора и раздразнение, както всяка сутрин. Ритуалът на молитвите, колениченето, поклоните и рецитирането прочистиха съзнанието му. Когато свърши, се почувства освежен, спокоен и силен. Както всяка сутрин.

— Уа лилах ал-шукр — каза на себе си и се премести в кухнята, за да си направи кафе. — Слава на Господ. Силата му е велика.

Сложи водата да заври, запали цигара и погледна през прозореца към жената, която переше на съседния покрив, който се намираше на около три метра разстояние от прозореца на кухнята, малко под неговото ниво. Много пъти се беше чудил дали може да скочи от своята сграда на другата през тясната уличка, която ги делеше. Като млад сигурно би опитал. Брат му Али със сигурност щеше да е с две ръце за начинанието. Али обаче беше мъртъв, а и той вече имаше отговорности. До земята имаше към седем метра и с жена и три деца не можеше да си позволи да поема такива рискове. А може и така да се оправдаваше пред себе си. В крайна сметка винаги беше мразил височините.