Пол Зюсман - Изгубената армия на Камбиз

— Недей — каза Халифа. — До скоро, Ибрахим.

Детективът се обърна и изкачи стръмния склон, където голяма тълпа чакаше ферибота. Проби си път през навалицата, мушна, се между някаква стена и ръждясала телена ограда и излезе до тясната ивица тиня покрай реката. Фермерите работеха на полето, двама мъже бяха влезли до кръста в каналите и ги чистеха от плевели. Деца в бели ризи бързаха за училище. Жегата се засилваше. Той запали поредната цигара.

След двайсет минути стигна до трупа. Сградите на западен Луксор бяха останали в далечината, а току-що лъснатите му обувки бяха целите в прах. Излезе при едно тръстиково поле и завари сержант Сарийя клекнал до нещо като купчина мокри парцали. Сержантът го видя, изправи се и каза:

— Обадих се в болницата. Казаха, че ще пратят някого.

Халифа кимна и слезе до водата. Трупът лежеше по корем, с разперени ръце и заровено в калта лице. Ризата му беше разкъсана и окървавена. От кръста надолу беше все още във водата и вълните го люшкаха. Във въздуха се разнасяше слаба миризма на разложение.

— Кога са го намерили?

— Точно преди съмване — отвърна помощникът му. — Сигурно е дошъл по течението, попаднал е под винта на някоя лодка и той му е нарязал ръцете.

— Така ли беше, като дойде? Нали не си пипал нищо?

Сарийя поклати глава.

Халифа обиколи тялото и огледа земята край него. Вдигна безжизнената ръка и забеляза татуировката на бицепса.

— Скарабей — каза и се усмихна. — Колко неподходящо.

— Защо да е неподходящо?

— За древните египтяни скарабеят е бил символ на прераждането и подновяването. Нещо, което, ако се съди по състоянието му, няма да се случи с този приятел тук. — Той пусна китката на трупа. — Имаш ли представа кой е съобщил?

Сарийя поклати глава.

— Не си каза името. Обади се в управлението от обществен телефон и каза, че го открил, като излязъл сутринта на риба.

— Сигурен ли си, че е било от обществен телефон?

— Напълно. Прекъсна насред изречението, като че ли му бяха свършили парите.

Халифа замълча, помисли малко, след това вдигна глава и кимна към няколкото дървета на петдесетина метра от тях, зад които се виждаше покривът на някаква къща. Тънкият черен телефонен кабел под стряхата се виждаше ясно. Сарийя вдигна вежди.

— Е?

— Най-близкият обществен телефон е на два километра оттук, в града. Защо просто не е звъннал от къщата?

Предполагам, че се е паникьосал. Реката не изхвърля всеки ден трупове.

— Точно така. Затова е логично да съобщи възможно най-бързо. Освен това защо не си е казал името? Знаеш какви са местните хора. Умират да се видят по телевизията.

— Мислите, че знае нещо ли?

Халифа сви рамене.

— Просто е странно. Сякаш не е искал никой да разбере, че той е открил тялото. Сякаш се е изплашил.

Една чапла изхвърча шумно от тръстиката, издигна се тромаво във въздуха и полетя надолу по течението. Халифа я проследи с очи, след което тръсна глава и погледна отново трупа. Бръкна в джобовете на панталона му и извади джобно ножче, евтина запалка и сгънато парче подгизнала хартия. Постави го върху гърба на трупа и го разтвори внимателно.

— Билет за влак — каза и се наведе, за да погледне отблизо размазаните букви. — За връщане до Кайро. Отпреди четири дни.

Сарийя му подаде найлоново пликче за веществени доказателства и инспекторът пусна вътре предметите.

— Я ми помогни.

Клекнаха до тялото, подхванаха го отдолу и го обърнаха по гръб. Калта жвакаше под обувките им. В момента, в който видя лицето му, Сарийя се отдръпна и повърна неудържимо.

— Аллах у акбар — задави се сержантът. — Всемогъщи боже!

Халифа прехапа устни и се насили да погледне трупа. Беше виждал много трупове, разбира се, но нито един така жестоко обезобразен като този. Дори под маската от кал се виждаше, че от лицето не е останало почти нищо. Лявата очна кухина беше празна, а носът представляваше накълцани ивици плът и хрущяли. Гледа го доста време — опитваше се да го свърже с нещо, което някога е било живо. След това се изправи, отиде при Сарийя и сложи ръка на рамото му.

— Добре ли си?

Сарийя кимна, запуши с пръст едната си ноздра и се изсекна на пясъка.

— Какво е станало?

— Не знам. Може, както казваш, да е витло на лодка, въпреки че не виждам как витлото ще му извади окото и ще причини точно такива рани.

— Да не искате да кажете, че някой е направил всичко това нарочно?

— Нищо не искам да кажа. Казвам само, че витлото няма да го накълца така. Погледни как кожата е… — Забеляза, че помощникът му отново се кани да повърне, и спря насред изречението, за да не го разстройва повече. — Е, ще видим какво ще каже патологът.