Пол Зюсман - Изгубената армия на Камбиз

Той заобиколи таксито, качи се на предната седалка и даде инструкции на шофьора.

— Аз съм Хасан — каза, след като потеглиха. — Работя тук, в главния тефиш. Вие много добре дошла.

Подаде й ръка и Тара я стисна.

— Баща ми трябваше да ме посрещне на летището — каза Тара Сигурно сме се разминали. Дали е тук, знаете ли?

— Съжалявам. Току-що пристига. Сигурно в къща при разкопки. Вие много приличате него, знаете ли?

— Приличам на него — усмихна се Тара. — С „на“ отпред.

Мъжът се засмя.

— Приличате на него — повтори внимателно. — И сте добър учител като него.

Поеха по пътя към билото на насипа, след което тръгнаха надясно по един черен път, който обикаляше пустинното плато. Стъпаловидната пирамида остана зад тях, както и две други по-малки, разпадащи се и… на Тара й се струваше, че това са образи на една и съща пирамида в различни стадии на разпадане. Вдясно зелените кръпки на нивите в долината на Нил проблясваха в утринната мараня; вляво пустинните дюни стигаха чак до хоризонта, голи, пусти и безжизнени.

След стотина метра стигнаха до центъра на група постройки и Хасан каза на шофьора да спре.

Този тефиш каза и посочи една голяма жълта сграда от дясната страна. — Главен офис на Сакара. Аз спра тук. Бейт Мъдрей, къща на ваш баща, малко по-натам. Ако има проблем, елате тук.

Той слезе от колата, каза нещо на шофьора, таксито потегли, измина два километра и спря пред ниска едноетажна сграда на самия ръб на склона.

— Бейт Мъдрей — каза шофьорът.

Сградата беше ниска, порутена и боядисана в розово. Обграждаше от три страни вътрешен двор, в който се издигаше голямо дървено-въжено археоложко сито. В единия край на сградата се издигаше паянтова дървена кула с резервоар за вода на върха, в другия й край имаше куп дървени сандъци, край които спеше мърляв пес. Всички прозорци бяха затворени и капаците бяха спуснати. Наоколо нямаше жива душа.

Шофьорът каза, че ще изчака, защото ако баща й го нямало, можел да я върне в Кайро, където знаел много добри хотели. Тя отклони предложението, взе си сака от багажника, плати и закрачи към постройката. Таксито обърна и изчезна сред облак прах.

Тя прекоси двора и забеляза нещо като редица боядисани каменни блокове под един брезентов навес в ъгъла. Почука на предната врата. Никакъв отговор. Натисна бравата. Заключено.

— Татко! — извика. — Аз съм. Тара.

Нищо.

Заобиколи къщата. От задната страна по протежение на цялата постройка имаше сенчеста тераса със саксии с прашни мушката, кактуси, няколко гърчави лимона и пейки от бетон. Гледката на изток към зелената долина на Нил беше великолепна, но тя дори не я забелязваше. Свали слънчевите си очила, приближи се до един от затворените прозорци и надникна между лющещите се летви. Вътре беше тъмно и освен ъгъла на една маса с книги по нея не се виждаше нищо. Отиде до друг прозорец малко по-нататък, през който видя легло, под което бяха напъхани износени пустинни ботуши. Върна се пред къщата и отново задумка по вратата. Пак нищо. Излезе на пътя, постоя малко, огледа се наляво и надясно, върна се на терасата и седна на една от бетонните пейки.

Вече се тревожеше сериозно. Баща й я беше изоставял много пъти — толкова много, че не помнеше броя им — но тя усещаше, че този път става нещо различно. Да не беше болен или пострадал при злополука? В главата й започнаха да се редят най-различни сценарии, кой от кой по-неприятни. Изправи се и задумка с юмрук по кепенците, повече от отчаяние, отколкото с някаква надежда.

— Къде си, татко? — измърмори на себе си. — Къде си, мамка ти мръсна?

Вися пред къщата почти два часа, крачи по терасата, наднича през кепенците, чука още много пъти на вратата, с капки пот на челото и натежали от умора клепачи. Накрая няколко деца от селото отдолу я забелязаха и се изкатериха по прашния склон зад къщата с крясъци „Шарена химикалка! Шарена химикалка!“ Тя извади няколко химикалки от чантата си, раздаде им ги и попита дали не са виждали висок мъж с бяла коса. Те изобщо не разбраха какво им говори и тъй като вече бяха взели химикалките, изчезнаха надолу по насипа и я оставиха сама с мухите, жегата и безмълвната заключена къща.

Най-накрая, когато слънцето беше в зенита си, а тя беше толкова уморена, че едвам си държеше очите отворени, реши да потърси Хасан, мъжа, с когото се беше запознала сутринта. Знаеше, че ако му се е наложило да закъснее по някаква причина, баща й ще й се ядоса много, задето е вдигнала шум, но вече така се беше разтревожила, че изобщо не я беше грижа. Надраска с единствената й останала химикалка бележка какво е правила и я закрепи на входната врата. След това пое по прашния път към далечното възвишение на стъпаловидната пирамида. Слънцето припичаше жестоко, не се чуваше нищо друго освен хрущенето на пясъка под подметките й и жуженето на някоя случайна муха.