Скотт Мариани - Изгубената реликва

Италия

Октомври 1986 г.

Възрастната жена беше сама онази нощ, както беше живяла толкова много години в къщата си край Чезена. Прекара вечерта в ателието си, както толкова много други вечери — заобиколена от ценните си картини и красиви вещи, за да довърши картината, която смяташе за най-добрата, която бе създала.

И тя щеше да бъде последната.

Беше малко след десет и възрастната жена тъкмо мислеше да си ляга, когато чу шум от счупени стъкла и шест въоръжени мъже нахълтаха в къщата й. Сграбчиха я грубо, блъснаха я на един стол, насочиха пистолети към главата й. Водачът им беше едър, груб мъж, чийто нос беше чупен повече от един път. Беше с костюм, а косата му беше ниско подстригана.

За последен път беше чувала акцент като неговия преди много години. Тогава беше млада и красива.

— Къде е? — крещеше той отново и отново, а лицето му беше толкова близо до нейното, че тя осезаемо чувстваше силата на гнева му, когато му отговаряше, че не знае и че не е при нея. И че никога не го бе виждала.

Тогава я пуснаха и тя се свлече задъхана на пода. Докато лежеше, разтреперана от ужас, с длани върху разтуптяното си сърце, шестимата мъже претърсиха къщата й с бяс, какъвто не беше виждала през своите седемдесет и осем години.

Докато мъжете разберат, че няма да намерят онова, за което са дошли, сърцето на старицата не издържа и тя издъхна.

Онова, което мъжете намериха, бе стар дневник, който тя беше държала близо до себе си повече от шест десетилетия. Водачът запрелиства трескаво страниците, очите му пробягаха по избелелите редове, изписани с елегантния почерк на старицата.

Дългото му търсене едва сега започваше.

Западна Грузия

250 километра от руската граница

В наши дни

Топъл септемврийски ветрец разклащаше леко дърветата в планинската клисура. Въздухът ухаеше на бор, а далечните снежни върхове блестяха на късното следобедно слънце. Женският рис беше слязъл от гората, за да утоли жаждата си на потока, без да изпуска от очи малките, които играеха и се боричкаха във високата трева на брега.

Когато се наведе към студената вода, тялото й изведнъж се стегна и острите й сетива я предупредиха за чуждо присъствие. Майката наостри уши заради внезапния непознат шум, който се усилваше тревожно бързо. Отдръпна се от водата, а малките, доловили тревогата й, се струпаха зад нея.

Ужасяващият рев ги връхлетя след миг. Котките хукнаха към гората, когато две огромни сенки преминаха бясно над клисурата. Тогава, също толкова внезапно, както се бяха появили, чудовищата изчезнаха.

Днес на лов бяха излезли по-опасни хищници от големите котки.

На четири километра отвъд гората, на скалисто възвишение, стоеше самотна стара каменна постройка. Преди сто години, а може би двеста, би могла да е дом на местен овчар. Но онова време отдавна бе отминало и никой не беше живял в нея от много години. Отдавна там не бе стъпвал човешки крак — до тази сутрин.

В малката постройка без прозорци беше хладно и усойно. Единствената мебелировка вътре бяха три стола, поставени на известно разстояние един от друг и здраво заковани за дъските на пода. Трима души седяха на столовете мълчаливо. Познаваха се добре, но от известно време нямаше какво повече да си кажат — а и бездруго нямаше особен смисъл да разговарят. Дори и да бяха успели да се освободят от въжетата, с които бяха завързани за столовете, и да свалят качулките, които похитителите бяха нахлузили върху главите им, те знаеха, че вратата е солидна и залостена с верига. Никой не можеше да мръдне от там.

Така че те просто чакаха, всеки сам с мислите си в покоя, който идва с истинското примирение с неизбежността на съдбата. В съзнанието и на тримата се нижеха едни и същи мисли. Тъжни мисли за съпруги и приятелки, които нямаше да видят никога повече. Спомени за добри времена. Всеки от тях си даваше сметка, че бе имал добър шанс. Макар и да им горчеше сега, и тримата знаеха, че този миг в крайна сметка щеше да дойде. Знаеха с кого си имат работа. В света, който бяха избрали за себе си толкова отдавна, нещата бяха такива.

Сега само се молеха всичко да приключи бързо.

Двата бойни хеликоптера Ка-50 „Черна акула“ бързо приближаваха целта си. Зад лъскавите шлемове пилотите спокойно отчитаха показанията на уредите и подготвяха за стрелба въоръжението под корпуса на машините. Лазерните устройства за засичане на мишени попаднаха на каменната постройка на разстояние два километра и я показаха на мониторите. Беше достатъчно голяма, за да могат да преброят брънките на веригата, подсигуряваща катинара, с който бе заключена вратата. Пилотите активираха ракетите и се приготвиха за стрелба.