Скотт Мариани - Изгубената реликва

— Това е осемнайсетватов свръхмощен цифров заглушител за мобилни телефони — обясни Майски. — Работи във всички държави и блокира сигнала в радиус от сто и двайсет метра. Когато включите устройството, полицията изобщо няма да разбере какво става.

— И ако някой от тримата реши да се прави на умен и да изпрати сигнал за тревога, който да пусне тихата аларма, ще си загуби времето — добави Шиков.

— Значи тогава мога да ги гръмна.

— Не и докато не вземеш картината — намеси се Майски, мобилизирал цялото си търпение. — След като влезеш, трябва да се справиш и с вторичната охранителна система. Всеки опит да бъде докосната която и да е картина активира допълнителна система…

— И какво от това? След като телефонните линии са прекъснати…

— Задейства се автоматична система, която спуска защитни щори пред картините. Те издържат на куршуми, оксижен и всякакви режещи инструменти. Освен това блокират възможността нарушителят да излезе и го хващат като плъх в капан, докато не дойде полицията да го измъкне. За това нещо няма код. Паднат ли щорите, връщане назад няма.

— Слушаш ли внимателно, Анатолий? — попита Шиков и се вгледа в сина си над бюрото.

Анатолий сви рамене, сякаш за да каже, че за него тези неща са детска игра.

— Добре. Иди и събери четирима от най-добрите си хора. Мисля си за Туркин, Риков, Петрович…

— И Гурко — прекъсна го Анатолий.

О, не! — помисли си Майски и сърцето му се сви. — Не Гурко! Най-близкият приятел на Анатолий, белязаното копеле, позорно изхвърлено от специалните части на руската армия за това, че пребил почти до смърт офицер с приклада на пушката си. Гангстер от онези, които позоряха професията, и един от малкото, от които Майски се страхуваше повече, отколкото от шефа си.

— Разполагаш с два часа — каза Шиков. — После тръгваш за Италия. Ще се срещнеш с приятелите ни на място.

— Колко души са?

— Десет. Осем вътре, двама вън.

Анатолий кимна.

— Оръжие?

— Всичко, което ти трябва.

Усмихна се. Баща му беше точен в това отношение.

Когато излезе от стаята след още няколко минути, Шиков събра пръснатите листове и ги мушна в едно чекмедже. Щеше да ги изгори по-късно. Майски заобиколи бюрото и се намръщи. Имаше много неща, които му се искаше да каже.

„Сигурен ли си, че можеш да повериш задачата на Анатолий? Той е див и безотговорен, а приятелите му до един са маниаци, особено Спартак Гурко. Как може да си толкова сляп, чичо?“ Разумът обаче надделя и той не каза нищо.

Юрий Майски не беше единственият, който запази мислите си за себе си. Докато се отдалечаваше от имението и подхвърляше безгрижно ключовете от ферарито, Анатолий вече си мислеше, че планът на баща му е прекалено сложен и скучен.

Самият той имаше други идеи. Да, щеше да се позабавлява.

— Работа? — повтори Бунзи и повдигна вежди.

Слънцето започваше да се спуска зад хълмовете и хвърля червени и пурпурни отблясъци над хоризонта. Бен кимна. Както беше клекнал върху фундамента на новата оранжерия, измъкна от джоба си запалката си „Зипо“ и пакет „Голоаз“, каквито пушеше винаги.

— Тези неща ще те убият — отбеляза Бунзи.

— Ако нещо друго не ги изпревари. Искаш ли една?

— Да, защо не. Хвърли ми ги.

Бунзи прескочи празната количка, обърна я и седна на нея, за да запали.

— Там, където живея, във Франция, имам бизнес — обясни Бен. — В провинцията сме, на място, което не се различава особено от това тук. Само че не правим сос песто. Занимаваме се с обучение за спасяване на отвлечени.

Бен продължи да говори, а Бунзи слушаше съсредоточено.

През седемте години, откакто Бен беше напуснал армията, негова специалност беше да открива и спасява жертви на отвличания, най-често деца. Беше нарекъл себе си „консултант по кризисни ситуации“ — неясен евфемизъм за човек, който решаваше проблеми, които не бяха по силите на нормалните правоохранителни агенции. Работата му го бе отвеждала на много страховити места. Методите му невинаги бяха кротки, но пък постигаше резултати, с каквито малцина в бранша можеха да се похвалят.

Крайната цел винаги беше да помага на изпадналите в беда. След много успехи и немалко провали беше загърбил опасностите на активните операции и бе насочил усилията си към предаване на уменията и опита си на други. Така пак помагаше на безпомощните жертви на безмилостни престъпници по целия свят, но сега го правеше зад бюрото и без оръжие.

Базата, която беше организирал, се намираше в Нормандия и се наричаше „Льо Вал“. Работата им се увеличаваше с всеки изминал месец. Полицейски служби, военни подразделения, специалисти по преговори с похитители, застрахователи, бодигардове идваха, за да преминат курсовете на обучение, които Бен водеше заедно с помощника си Джеф Декър, също бивш офицер, и още няколко колеги. Д-р Брук Марсел, наполовина французойка, наполовина англичанка, експерт психолог, която работеше в Лондон, беше негов консултант и четеше редовни лекции по психология на отвличането. Преди около три месеца обаче деловите им отношения прераснаха в лични.