Скотт Мариани - Изгубената реликва

Бен се насочи на юг-югозапад. Изгряващото слънце беше зад гърба му. Движеше се към Неапол с намерение да се отклони към западното крайбрежие на Италия. Там щеше да поеме по крайбрежния път и след десетки градчета и селца да стигне до Рим. За човек, който през целия си живот бе действал на бегом, винаги с прецизно изготвен план, винаги в надпревара с часовника, сега той се чувстваше странно да е така свободен. Странно, но и добре дошло, защото за пръв път не гореше от нетърпение да отиде при Брук в Лондон. Само преди месец щеше да бърза като луд.

Кое се бе променило? Докато шофираше, търсеше отговора на този въпрос. За стотен път прехвърли в съзнанието си последните им разговори, нещата, които биха могли да я разстроят, нещо, което би могъл да е объркал. Не откриваше нито една причина. Не бяха се карали. Нито се бяха отчуждили. Нямаше никаква причина всичко помежду им да не е безупречно. Почти три месеца щастлива, чудесна любовна връзка.

Е, кое се бе объркало? Какво я тревожеше напоследък? Струваше му се, че тя се отдръпва от него. Бе видимо умислена, но без да му казва какво я измъчва. Съвсем до неотдавна те използваха всяка възможност да са заедно — или той пътуваше до Лондон, или тя до „Льо Вал“. Изведнъж обаче тя като че ли изгуби интерес да напуска дома си в Ричмънд и дори отмени две лекции по психология на отвличането, които трябваше да изнесе пред клиентите му. Стана трудно да се свързва с нея по телефона, а когато успяваше, гласът й звучеше странно. Имаше чувството, че тя крие нещо от него.

Не знаеше какво очаква да постигне с това изненадващо посещение при нея в Лондон. Да изяснят отношенията си? Да я предизвика? Да й каже колко много държи на нея и да поиска и тя да бъде искрена с него?

Може би проблемът не бе в нея. Може би вината бе в него самия. Беше дошъл в Италия, за да търси изход от ситуацията в „Льо Вал“. Не търсеше ли начин да се измъкне от стабилността, която бе постигнал с толкова усилия? Може би Брук беше доловила нещо в него, някаква промяна, нежелание за обвързване? Тази мисъл беше болезнена. Питаше се отново и отново дали има нещо вярно в това.

Едно парижко ченге на име Люк Симон веднъж му каза нещо, което нямаше да забрави: „Мъжете като нас са лош избор за жените. Ние сме вълци единаци. Искаме да ги обичаме, но само ги нараняваме. И те си отиват…“.

Бен избираше второстепенните пътища, опитваше се да поддържа постоянна скорост, но се разсейваше и колата непрекъснато ускоряваше. Въздухът от отворените прозорци развяваше косата му. Намери радиостанция, която предаваше джаз — в унисон с настроението му.

За няколкото часа, докато стигна до западното крайбрежие, през напечените от слънцето хълмове на областта Кампания, Бен успя да се поуспокои. Беше ранен следобед, когато зърна за пръв път синевата на Тиренско море, осеяно с лодки и яхти. Продължи още малко по виещия се път, след което намери старинно рибарско селце северно от Мондрагоне, неосквернено от туристи. Там спря. Провери телефона си, за да види дали няма съобщения от Брук. Нямаше.

След малко намери ресторант с изглед към морето — тихо семейно заведение с малки маси с карирани покривки и домашни ястия, които можеха да съперничат на приготвеното от Мирела. Виното го изкушаваше, но изпи само половин чаша, след което отново пое на път.

Обикновено никой нямаше да знае или да се интересува къде отива ванът. Беше обикновен мерцедес ван, мръснобял, очукан и раздрънкан, с избелял надпис отстрани. Един от десетките, които идваха и си отиваха всеки ден, без никой да им обърне внимание. Нямаше нищо особено нито в шофьора, нито в двамата мъже на седалката до него. Казваха се Бепе, Мауро и Кармин и работеха в малка фирма край Анцио за доставка на градински материали и инструменти. Последната им задача днес беше да откарат партида декоративни плочи и бордюри в академия „Джордани“ — художественото училище край града.

Малко след четири следобед подкараха по тесен селски път, който беше пуст, ако не се броеше черното ауди Q7 зад тях. Беше се залепило преди няколко километра. Бепе поглеждаше страничното огледало и се мръщеше — не му беше приятно джипът да е толкова близо. Маури пушеше и се наслаждаваше на спокойствието, преди да си сложи ръкавиците за работа и да разтовари тежките плочи отзад. Кармин, който седеше до прозореца, както обикновено зяпаше безучастно.

Без предупреждение от разклона трийсетина метра напред изскочи пикап и Бепе насочи вниманието си към него. Удари рязко спирачка. Мауро не очакваше и залитна напред. Изпусна цигарата си.