Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Франция, октомври 1999 г.

Отец Паскал Камбриел вдигна яка и нахлупи шапката на главата си, за да се предпази от проливния дъжд. От бурния вятър вратата на кокошарника се беше отворила и птиците панически се щураха из двора. Шейсет и четири годишният свещеник ги подгони обратно с бастуна си. Тежко и горко на всеки, който е тръгнал на път в тази ужасна нощ, помисли си той.

Ослепителна светкавица освети двора и цялото старо селище с каменни къщи. Отвъд зида на градинката за миг се мярнаха обраслите с бръшлян надгробни плочи на малкото гробище зад църквата „Сен Жан“, построена през X век. Синкавата светлина обхвана каменните покриви на старите къщи, разпръснати по околните хълмове. Миг по-късно небето се разцепи от оглушителна гръмотевица. Измокреният до кости отец Паскал залости вратата на кокошарника, след като най-после бе успял да прибере в него уплашените птици.

Блесна нова светкавица и свещеникът изведнъж се спря, забравил за желанието си да хукне към къщичката. Отвъд каменната ограда втренчено го гледаше висок и слаб мъж, облечен в дрипи. В следващия миг вече го нямаше.

Отец Паскал разтърка очи с мокра от дъжда длан. Дали му се беше привидяло? При следващата светкавица успя да зърне фигурата на странника, който пресече тясната уличка и изчезна в гората.

Подчинявайки се на дългогодишния си инстинкт на пастор да се притече незабавно на помощ, отец Паскал и извика:

— Приятелю, почакай! Не се страхувай от мен!

После изтича накуцвайки към портата, излезе на уличката и се насочи към тъмнеещите шубраци. Само след няколко крачки се натъкна на странника, който бе паднал по очи сред дърветата. Притиснал ръце към корема си, той се гърчеше в неудържими конвулсии. Действително бе облечен в дрипи, които едва покриваха тялото му.

— Пресвети боже! — извика пасторът. — Добре ли си, приятелю? Какво се е случило с теб? Не се страхувай, аз ще ти помогна.

Странникът стенеше и мърмореше нещо с дрезгав глас, раменете му потръпваха. Отец Паскал хвърли палтото си отгоре му, усещайки как ризата му бързо подгизва от проливния дъжд.

— Ела да влезем у дома — меко рече той. — Там е топло, ще ти предложа храна и легло и ще повикам доктор Башлар. Можеш ли да ходиш? — Той се опита да обърне мъжа и да му помогне да се изправи.

Това, което зърна при поредната светкавица, го накара да се отдръпне ужасено. Парцаливата риза на непознатия беше подгизнала от кръв, бликаща от дълбоки порезни рани по цялото тяло. Бяха толкова много, че се пресичаха една с друга — нови върху по-стари, наскоро зараснали. Не бяха обикновени рани, нанесени безразборно с остър предмет, а странни, старателно изрязани символи.

— Кой ти причини това, синко? — попита свещеникът, забил поглед в лицето на странника. То беше изпито и болезнено слабо, по главата му нямаше нито един косъм. Колко време се е лутал в подобно състояние?

— Omnis qui bibit hanc aquam… — задавено промълви странникът.

Отец Паскал смаяно установи, че човекът му говори на латински.

— Искаш вода? — попита той.

Мъжът се втренчи в него с безумен поглед, пръстите му трескаво стискаха ръкава на ризата му.

— … si fidem addit, salvus erit.

Който пие от тази вода, ще намери спасението, ако има вяра.

Отец Паскал сбърчи чело. Вяра, спасение? Нещастникът говори безсмислици, явно съзнанието му е помътено, помисли си той. Поредната светкавица блесна точно над главите им, последвана от оглушителна гръмотевица. Свещеникът с ужас видя, че окървавените пръсти на странника стискат дръжката на дълъг нож. В следващия миг си даде сметка, че никога през живота си не беше виждал такъв — кинжал във формата на разпятие със златна дръжка, инкрустирана със скъпоценни камъни. От острието капеше кръв.

Едва сега отец Паскал си даде сметка, че мъжът сам си беше нанесъл дълбоките рани.

— Хей, какво си направил? — ужасено извика той.

Непознатият бавно коленичи, приковал очите си в неговите. Поредната светкавица освети окървавеното му лице, изцапано с кал. Погледът му беше празен и далечен, сякаш мислите му бяха другаде. Ръката му бавно вдигна кинжала.

В продължение на няколко безкрайно дълги секунди Паскал Камбриел беше убеден, че последният му час е настъпил. Ето я смъртта. Най-сетне е тук. Какво му носи тя? Беше сигурен, че ще му предложи някакъв друг вид съществуване, макар да не знаеше какво ще бъде то.