Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

— Древни начини за лечение? — присви очи Бен. — Какви по-точно?

— Фулканели е бил алхимик, мистър Хоуп — поясни с тъжна усмивка Феърфакс. — А аз вярвам, че все още е такъв.

В кабинета се възцари мълчание. Домакинът не сваляше напрегнат поглед от лицето на Бен, който гледаше в скута си.

— Нима вярвате, че в този ръкопис ще откриете рецептата на някакво вълшебно лекарство? — попита най-сетне той.

— Да — кимна домакинът. — Алхимически еликсир, известен единствено на Фулканели.

— Вижте какво, мистър Феърфакс — започна Бен, внимателно подбирайки думите си. — Разбирам колко ви е тежко и ви съчувствам с цялата си душа. Във вашата ситуация човек е готов да вярва на всякакви чудеса. Но вие сте достатъчно интелигентен, за да си давате сметка, че това е самозаблуда. Алхимия, господи! Не е ли по-разумно отново да потърсите помощта на специалистите в тази област на медицината? Всеки ден се откриват нови лекарства, нови методи за лечение посредством модерните технологии.

— Вече ви казах — въздъхна Феърфакс. — Опитахме всичко, което е по силите на съвременната наука. Не съм пропуснал нито една възможност. Проучих всичко, което е свързано с тази болест. Проучих го безкрайно задълбочено, изчетох трудовете на най-известните съвременни учени… — Замълча за момент, после отново въздъхна. — Аз съм горд човек, мистър Хоуп. Постигнал съм всичко в живота, имам голяма власт над хората. Но в момента пред вас седи един тъжен дядо, готов на всичко, за да спаси живота на любимата си внучка. Ако знам, че ще помогне, готов съм да падна на колене и да ви помоля за помощ. Не за мен, а за Рут. Вероятно ще решите, че е глупост, но нима ще откажете да изпълните молбата на един старец, който обича това сладко дете повече от Бога? Какво ще изгубите в края на краищата? А ако малката Рут не оцелее, ние ще изгубим всичко!

Бен се поколеба.

— Зная, че вие нямате деца, мистър Хоуп — добави след кратка пауза Феърфакс. — Може би само един баща или дядо може да разбере какво означава да видиш как страда и умира любимото дете. Никой родител не бива да бъде подложен на подобно мъчение. — Очите на възрастния мъж се заковаха в Бен. — Открийте ръкописа на Фулканели, мистър Хоуп. Сигурен съм, че ще успеете. Ще ви платя един милион лири стерлинги, една четвърт от които в аванс, а останалите, когато получа ръкописа. — Издърпа едно от чекмеджетата на писалището, извади кафяв плик и го плъзна върху плота. Бен го отвори. Вътре имаше чек за 250 000 лири, издаден на негово име.

— Подписвам го, и парите са ваши — тихо промълви Феърфакс.

Бен се изправи с чека в ръка и бавно се приближи към прозореца, от който се разкриваше гледка към прекрасното имение. Феърфакс го проследи с поглед, но не каза нищо. Така изтече цяла минута, после Бен бавно изпусна въздуха от гърдите си и се обърна.

— Съжалявам, но това не е по моята специалност — поклати глава той. — Аз издирвам изчезнали хора.

— Моля ви да спасите живота на едно дете. Нима подробностите имат значение?

— Вие молите да търся нещо, което според вас ще спаси живота на детето — отвърна Бен и хвърли чека на писалището. — За съжаление аз не виждам как може да стане това. Съжалявам, мистър Феърфакс. Благодаря за офертата, но не мога да я приема. А сега бих искал шофьорът ви да ме закара на летището.

Хванати ръка за ръка и широко усмихнати, момчето и момиченцето тичаха през зелената поляна, изпъстрена с диви цветя. Слънцето позлатяваше русите им коси. Момчето пусна момиченцето и се наведе да откъсне едно цвете. Заливайки се в смях, тя хукна напред, дяволито сбърчила чипото си носле. Обсипаното й с лунички лице беше зачервено от възбуда. Той протегна ръка с цветето, но момиченцето изведнъж се оказа далеч от него. Зад гърба му се виждаше някакъв лабиринт с високи каменни стени.

— Рут! — извика той. — Върни се!

Момиченцето вдигна ръце и направи фуния пред устата си.

— Ела и ме намери! — усмихнато извика то, после се обърна и изчезна в лабиринта.

Момчето хукна след нея, но нещо не беше наред. Вместо да намалява, разстоянието до високите каменни стени започна да се увеличава.

— Спри, Рут! — отчаяно извика той. — Не ме оставяй!

Продължи да тича, но земята под краката му изведнъж се превърна в дълбок и мек пясък, който го дърпаше надолу. Пред него се появи висок мъж с развяваща се бяла роба, който му препречи пътя. Главата на момчето стигаше едва до кръста му и то се почувства дребно и безпомощно. Заобиколи непознатия и продължи да тича към входа на лабиринта — точно навреме, за да зърне Рут, която изчезна зад близкия завой. Тя вече не се смееше. Миг преди да изчезне, се обърна и го погледна. По лицето й се стичаха сълзи.