Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Появиха се още мъже с бели роби и черни бради, които се струпаха около него. Те му крещяха на неразбираем език и оцъклените им очи странно блестяха на мургавите им лица. Той отчаяно се бореше, но брадатите мъже го държаха в желязна хватка, без да му позволяват дори да помръдне.

Стисна чашата в ръката си, уискито опари гърлото му. Хоризонтът отвъд оловносивите вълни, които се разбиваха в скалите на залива, бавно порозовяваше.

Вратата се отвори и Бен обърна гръб на прозореца.

— Добро утро, Уин — поздрави той с крива усмивка. — Защо си станала толкова рано?

Икономката загрижено погледна чашата в ръката му, после очите й се преместиха към празната бутилка на масичката.

— Стори ми се, че чух гласове — промърмори тя. — Добре ли си, Бен?

— Събудих се посред нощ — призна той.

— Пак ли те измъчваха кошмари?

Той кимна, а Уини въздъхна и взе снимката, която лежеше редом с празната бутилка на масичката.

— Господи, колко е красива! — прошепна тя и прехапа устни, за да не се разплаче.

— Изтекоха много години, но тя все още ми липсва.

— На мен ли го казваш? — вдигна глава Уини. — Аз страдам за всички тях!

Той вдигна чашата и я опразни на един дъх.

— Стига с това пиене, Бен! — намръщи се Уини.

— А ти не ме поучавай, Уин!

— Досега си мълчах, но ти ставаш все по-зле и по-зле! — твърдо отвърна Уини. — Какво се случва с теб? След посещението ти при онзи човек нито ядеш, нито спиш! Я се погледни на какво приличаш! Да не говорим, че снощи бутилката беше пълна!

Бен се усмихна, наведе се и я целуна по челото.

— Извинявай, че ти се сопнах. Не искам да те огорчавам, но ти знаеш, че с мен се живее трудно.

— Какво иска от теб?

— Феърфакс ли? — попита Бен и отново се обърна към прозореца. Слънцето беше изскочило над хоризонта, лъчите му позлатяваха пухкавите облачета в небето. — Иска да спася Рут.

След тези думи изведнъж съжали, че чашата му е празна.

Изчака да стане девет и вдигна слушалката.

— Променихте ли мнението си относно моето предложение? — попита Феърфакс.

— А вие намерихте ли си човек?

— Не.

— В такъв случай приемам.

Бен подрани за срещата в Оксфордския клуб. Подобно на много бивши студенти на престижния университет, той беше пожизнен член на този клуб, сгушен в тясна уличка отвъд Корнмаркет, където от стотици години насам настоящи и бивши възпитаници на Оксфорд обсъждаха най-различни теми. По стар навик влезе през задния вход, който се намираше на тясна уличка до „Макдоналдс“. Показа поизтърканата си членска карта и за пръв път от двайсет години насам тръгна по тесните коридори.

Обзе го странно чувство. Не беше допускал, че кракът му отново ще стъпи на това място, в този град, с който бяха свързани само трагични спомени за живота, който бе планирал, а съдбата му беше отредила нещо съвсем различно.

Влезе в библиотеката и се огледа. Професор Роуз все още го нямаше. Старинната зала си беше все същата: с високи готически прозорци, продълговати маси за четене и дълги редици книжни полици под високия таван, с фрески със сцени от легендата за крал Артур.

— Бенедикт! — извика един глас зад гърба му.

Бен се обърна и видя високата, малко натежала фигура на любимия си преподавател по история, който крачеше по излъсканите дъски с протегната ръка и широка усмивка на лицето.

— Как сте, професоре? Отдавна не сме се виждали.

Настаниха се в изтърканите кожени кресла и известно време разговаряха за незначителни неща. Почти нищо не се бе променило в живота на възрастния преподавател, тъй като академичният живот в Оксфорд си течеше постарому.

— Бях малко изненадан да те чуя след толкова години, Бенедикт — прекъсна размяната на любезности Роуз. — На какво дължа това удоволствие?

Бен накратко изложи причините, които го бяха накарали да поиска да се срещнат.

— А след това се сетих, че познавам един от най-големите специалисти по староанглийска история — заключи той.

— Само не ме наричай древен историк като повечето студенти — усмихна се Роуз, погледна го над очилата си и подхвърли: — Значи проявяваш интерес към алхимията, а? Признавам, че не съм допускал подобно нещо. Надявам се, че не си станал привърженик на идеята за Новата епоха…

— Не, не — засмя се Бен. — Напоследък се занимавам с писане и с някои проучвания.

— Писател? Е, добре, много добре. Как му беше името на твоя човек? Фракасини?

— Фулканели.

— Дори не съм го чувал — поклати глава Роуз. — Съмнявам се, че ще мога да ти помогна. Дори в ерата на Хари Потър тази тема е доста далеч от старомодни академични учени като мен.