Бен усети как разочарованието го пронизва. Не беше хранил особени надежди, че Джон Роуз ще знае нещо за Фулканели, но пълната липса на информация за неговия ръкопис го принуди да потърси квалифицираната му помощ.
— Може ли все пак да ми разкажете нещо за алхимията като наука? — попита той.
— Пак ще повторя, че тя е далеч от моята област, но като повечето хора и аз съм склонен да я отхвърля като проява на шарлатанство — усмихна се Роуз. — Макар че трябва да призная, че заедно с още няколко езотерични култа, алхимията е успяла да оцелее през вековете. Възникнала в древен Египет и Китай, тя се е развила и утвърдила през мрачното средновековие и е стигнала чак до Ренесанса. Като подводно течение, което постоянно излиза на повърхността. — Професорът се изтегна в креслото в позата на ментор, която за него отдавна се беше превърнала във втора природа. — Само бог знае към какво са се стремили алхимиците, опитвайки всичко възможно да превърнат оловото в злато, да създадат вълшебни отвари, еликсири на живота и други подобни.
— Да разбирам ли, че не вярвате в съществуването на алхимически еликсир, който лекува тежки болести?
Роуз се намръщи.
— Ако алхимиците бяха открили вълшебен лек срещу бичовете на човечеството — чума, холера и тиф — отдавна щяхме да знаем за него. Работата е там, че при тях всичко е относително и подлежи на спекулации. На практика никой не знае какво всъщност са открили алхимиците, защото цялата им дейност е обвита с булото на тайнствеността. Познанието им, доколкото съществува, винаги е било скрито зад плащове и кинжали, тайни братства и кодове. Лично аз не вярвам, че в него има нещо съществено.
— Но защо е цялата тази тайнственост? — попита Бен, спомнил си за купищата информация през последните два дни, която го беше заляла, след като изписа „древна наука“ и „алхимически тайни“ в търсачката Гугъл. Бе проверил множество езотерични сайтове, в които фигурираха какви ли не писания за алхимията, както съвременни, така и датиращи от четиринайсети век. Езикът им беше объркващ и претенциозен, пропит от все същата мрачна тайнственост. Той не успя да установи дали в тях има някаква истина, или всичко бе езотерична мъгла, предназначена да привлича доверчиви привърженици.
— Ако трябва да бъда циничен, ще кажа, че тайнствеността прикрива липсата на каквато и да било конкретна информация — ухили се Роуз. — Но не бива да забравяме, че алхимиците са имали могъщи врагове и именно те са били причината за тази тайнственост. Обикновена предпазна мярка.
— Срещу какво?
— Как да ти кажа… От една страна, алчните спекуланти представлявали постоянна опасност за тях. От време на време в лапите им попадал по някой нещастен алхимик, проявил глупостта да се раздрънка за превръщането на неблагородни метали в злато. Въпреки изтезанията, той не издавал магическата формула, защото такава нямало. След което увисвал на някое дърво. — Професорът замълча за момент, после продължи: — Но най-опасният им враг била църквата, особено в Европа. Векове наред алхимиците били изгаряни на клада като еретици и магьосници. Спомни си как е постъпила Инквизицията с катарите в средновековна Франция, изпълнявайки преките заповеди на папа Инокентий III. Изтребен бил един цял народ, защото „такава била Божията воля“. Днес на това му викаме геноцид.
— Виждам, че алхимията е била едно доста опасно занимание.
— В известно отношение е такава и днес — закачливо се усмихна Роуз.
— Какво? — изненадано го погледна Бен.
Професорът отметна глава и избухна в гръмогласен смях.
— Не искам да кажа, че още ги екзекутират по площадите — поясни той. — Имах предвид опасността за хора като мен — преподаватели и учени. Причината повечето от тях да бягат като опарени от подобни теми е съвсем проста: засегнеш ли ги веднъж, моментално те вземат за смахнат ексцентрик. И все пак има хора, които от време на време отхапват от забранената ябълка. И съответно им отрязват главата. Наскоро имаше един такъв случай.
— Какъв?
— Стана в един от парижките университети. Американска преподавателка по биология се опари здравата с едни нерегламентирани изследвания.
— Върху алхимията?
— Нещо такова. Публикува няколко статии, които разгневиха авторитетите.
— Коя е тази американка?
— Опитвам се да си спомня името й… Май беше доктор Ропър. Не, не, доктор Райдър. Така се казва. Публикациите й предизвикаха истински фурор в научните среди. Дори ги цитираха в бюлетина на Френското средновековно дружество. След като бе уволнена от работа, Райдър се обърнала към университетския арбитражен съвет, но не постигнала нищо. Вече ти казах, че обявят ли те за смахнат, започва лов на вещици, от който спасение няма.
Читать дальше