Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Втората вещ, която неизменно присъстваше в пръснатите из целия континент трезори, беше винаги една и съща. Той измъкна горния плот на касетата с остатъка от парите, постави го на масата до себе си и бръкна за пистолета.

Полуавтоматичният 9-милиметров браунинг беше стар модел, особено в сравнение с новите модели, олекотени от пластмасови компоненти на „Зиг Зауер“, „Хеклер и Кох“ и „Глок“. Но този пистолет беше доказал своята надеждност и бе достатъчно здрав и ефективен срещу всякакво нападение. Пълнителят му побираше тринайсет патрона, плюс още един в цевта. Това силно увеличаваше шансовете за измъкване дори и от най-заплетената ситуация. Бен го бе използвал толкова дълго време, че отдавна го чувстваше като стара и изключително удобна ръкавица.

Въпросът в момента беше дали да го вземе със себе си, или да го остави в банковия трезор. И двете възможности имаха своите предимства и недостатъци. Едно от предимствата се съдържаше във факта, че работата му беше абсолютно непредсказуема, а браунингът му носеше онова спокойствие на духа, от което винаги изпитваше огромна нужда. Основният недостатък се криеше в риска, който винаги съществува при носенето на нерегистрирано огнестрелно оръжие. Този риск налагаше крайна предпазливост във всичките му действия. Достатъчно беше някое прекалено усърдно ченге да открие оръжието в багажа му, за да си навлече огромни неприятности. Същото щеше да стане и ако някой бдителен гражданин зърнеше кобура под сакото му и хукнеше към най-близкия телефон. Това автоматично го превръщаше в беглец. На всичкото отгоре беше почти сигурен, че по време на тази мисия оръжието нямаше да му потрябва. Просто защото въпросната мисия имаше всички шансове да бъде предварително обречена на провал.

Все пак си струва риска, дявол да го вземе, реши той. Отвори раницата, отмести пачките и внимателно подреди до тях пистолета, дългия заглушител, резервните пълнители и кутийките с патрони. После дръпна ципа и повика охраната, която трябваше да върне касетата в трезора.

Взе метрото и се насочи към апартамента си, който предпочиташе да нарича „тайна квартира“. Беше го получил като подарък от един богат клиент, на когото спаси детето. Беше в сърцето на Париж, но беше абсолютно незабележим, тъй като се намираше на тясна уличка в сграда, скрита сред почти еднакво занемарени стари постройки. Единственият достъп до апартамента беше през подземен паркинг, от който се излизаше направо на тясното стълбище. Вратата му беше от солидна стомана, а вътрешността му се изчерпваше само с най-необходимото: кухненски бокс, скромна спалня и малка всекидневна, в която имаше кресло, бюро, телевизор и лаптоп. Това беше всичко, което му трябваше в началото на европейската експедиция.

Лъчите на следобедното слънце осветяваха катедралата „Нотр Дам“, издигаща се над парижките покриви. Бен се насочи към главния вход, заобикаляйки група окичени с камери американски туристи.

— Строителството започва през хиляда сто шейсет и първа година и продължава цели сто и седемдесет години — обясняваше гидът. — По време на Френската революция това великолепно каменно творение било почти унищожено, но реставрацията в средата на деветнайсети век възвърнала блясъка му…

Бен влезе през западния вход и изведнъж си даде сметка, че повече от двайсет години не беше влизал в църква. Обзе го странно чувство. Не беше сигурен дали му харесва, но това не му попречи да изпита дълбоко възхищение от вътрешността на величествения храм.

Право пред него беше главозамайващо високият централен неф. Арките на купола и носещите колони се къпеха в светлината на залязващото слънце, проникваща през огромната розетка с витражи на западната фасада.

Бен дълго крачи напред-назад, стъпките му звучно отекваха по каменните плочи. Очите му внимателно опипваха многобройните скулптури и каменни гравюри. Под мишницата си стискаше купената на старо книга от човека, когото би трябвало да открие — тайнствения алхимик Фулканели. Тя беше преводно издание на „Загадките на катедралите“, публикувана през 1922 г. Бен страшно се развълнува и обнадежди, когато я откри на полиците в една стара парижка антикварна книжарница. Надеждите му рязко нараснаха. Най-много се надяваше да намери снимка на автора или пък някаква информация от личен характер — истинското му име, сведения за семейството, споменаване на прословутия ръкопис.

За съжаление в книгата нямаше нищо подобно. Тя третираше единствено въпроса за алхимическите символи и криптограми, които според Фулканели бяха вплетени в декорацията на катедралата, в която Бен се намираше в момента.