Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Бен не повярва на нито едно от разнообразните предположения, тъй като всички те бяха лишени от здрава логика. Как бе възможно да са го забелязали в Ню Йорк, след като никой не разполагаше със снимката му? Нещата бяха безкрайно объркани. В тях съществуваше само един общ и очевидно неподлежащ на съмнение факт: никъде не се споменаваше за ръкописа на Фулканели.

Бен не забеляза нищо особено по време на обиколката си из „Нотр Дам“, но в замяна на това почти веднага след влизането си в катедралата забеляза, че го следят.

Мъжът, който го правеше, не беше особено добър. Държеше се прекалено предпазливо и правеше всичко възможно да остане незабелязан. В един момент надничаше през рамо от далечен ъгъл, а в следващия вече седеше на някоя от дървените скамейки, скрил пълното си лице зад отворен молитвеник. Ако вместо това със смутена усмивка бе помолил Бен да го упъти, положително щеше да изглежда по-малко подозрителен.

Бен разглеждаше фриза на близката стена, тялото му беше спокойно и отпуснато като на всеки турист, наслаждаващ се на красивата катедрала. Но през цялото време държеше под око преследвача си. Кой бе той? Защо го дебнеше?

В подобни ситуации Бен предпочиташе да действа открито. Ако забележеше, че някой го следи, най-често отиваше право при него и го питаше какво иска. Две бяха задължителните условия за тази цел: да притисне преследвача си на някое усамотено място и да го лиши от всякаква възможност за бягство. След което го изстискваше като лимон. Степента на натиска зависеше от реакцията на преследвача. Бен беше убеден, че аматьор като този на скамейката щеше да се огъне още при първия натиск.

Насочи се към вътрешния ъгъл на катедралата, близо до олтара. Оттам започваше спираловидно каменно стълбище, което водеше нагоре към кулите. Той се заизкачва по него и малко преди да се скрие зад първия завой, се обърна и регистрира нервната реакция на преследвача си. Продължи спокойно нагоре и не след дълго стигна втората галерия, от която се излизаше на тясна каменна пътека. Покривите на Париж останаха далеч долу, а самият той се озова в компанията на кошмарни гаргойли, демони и таласъми, охраняващи храма от зли духове.

Пътеката свързваше двете високи купи на катедралата точно над огромната розетка на централната фасада. Нисък парапет беше единствената преграда между него и 60-те метра до долу. Бен спокойно се измести встрани и зачака появата на преследвача си.

Минута по-късно мъжът се появи до парапета и нервно се огледа. Бен го изчака да се отдалечи от стълбището и излезе иззад ухилената статуя на дявол.

— Ей, ти — подвикна той. Две крачки бяха достатъчни да отреже пътя за отстъпление на нещастника, който нервно се оглеждаше във всички посоки. — Защо ме следиш?

Беше наблюдавал поведението на много хора в състояние на стрес и отлично знаеше, че те реагират различно: някои се предаваха, други бягаха, трети оказваха съпротива.

Реакцията на мъжа срещу него беше колкото бърза, толкова и опасна. Дясната му ръка леко помръдна, потъна под сакото и миг по-късно изскочи обратно, въоръжена с нож. Беше военен, с двойно острие, боядисано в черно — евтино копие на бойния „Феърбеърн-Сайкс“, който Бен познаваше от години.

Със светкавично движение той парира удара, сграбчи с две ръце китката на мъжа и я удари в коляното си. Ножът изтрака по камъните. Бен продължи да извива китката на нападателя чрез хватка, за която от опит знаеше, че е изключително болезнена.

— Защо ме следиш? — спокойно повтори въпроса си той. — Не искам да ти сторя нищо лошо.

Но се оказа неподготвен за това, което последва.

От здравото извиване на ръката измъкване няма, освен ако жертвата не прежали китката си. Никой нормален човек не би сторил подобно нещо, но този го направи, извъртайки рязко цялото си тяло. В първия миг Бен реши, че мъжът иска да се освободи, и механично затегна хватката си. Но после усети как костите под пръстите му пропукват и ръката изведнъж се оказа отделна част от тялото, без никакво влияние върху неговата позиция. С изцъклени очи и ситни капчици пот по челото, преследвачът се изтръгна от него. Ръката му увисна като на парцалена кукла, от устата му излитаха тихи стенания. После, изпреварвайки всякаква реакция от страна на Бен, той изтича към пътеката, прескочи ниския парапет и полетя в бездната.

Още докато мъжът се превърташе във въздуха, Бен хукна обратно по тясното стълбище. Успя да стигне в подножието му зад олтара в момента, в който тялото се заби с глух тътен в прътовете на оградата от ковано желязо на няколко метра от групата туристи. Разнесоха се писъци на ужас, хората се втурнаха навън. Това помогна на Бен да се измъкне от храма и да се смеси с тълпата.