Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

— Той ли те кара да се чувстваш жива?

— Той поне не предизвиква у мен гадното чувство, че умирам бавно! — избухна Елен, избърса сълзите си и добави: — Искам нормален живот, нищо повече!

— Ами ако зарежа всичко? — тихо попита Люк и взе ръката й. — Ако стана отново обикновен човек? Мога да си подам оставката и да потърся нещо друго.

— Какво по-точно?

Люк объркано млъкна, питайки се какво, по дяволите, би могъл да прави, ако зареже полицейската професия.

— Не знам — съкрушено призна той.

Елен поклати глава и рязко дръпна ръката си.

— Ти си се родил ченге, Люк. Всяка друга работа ще ти бъде противна. А мен ще ме намразиш, защото съм те лишила от това, което най-много обичаш на този свят.

Той замълча. Дълбоко в душата си усещаше, че е права. Беше я пренебрегвал и сега си плащаше.

— А какво ще кажеш, ако си взема отпуск? Да речем месец или повече? Ще заминем някъде, например във Виена. Винаги си мечтала да видиш Виена. Ще ходим на опера, ще се возим на гондола…

— Гондолите са във Венеция — поправи го тя.

— В такъв случай ще отидем и във Венеция.

— Късно е, Люк — въздъхна тя. — Какво ще се получи, дори и да се съглася? След месец всичко ще започне отначало.

— Не можеш ли да ми дадеш още един шанс? — промълви той. — Ще опитам да се променя. Имам сили за това, повярвай ми.

— Късно е — изхлипа тя и сведе поглед към покривката. — Тази вечер няма да се прибера с теб, Люк.

Очакванията на Бен не се оправдаха изцяло. За него думата „лаборатория“ се свързваше с представата за просторна и светла зала, пълна с модерна апаратура. Получените по телефона указания, които го отведоха до стара жилищна сграда в центъра на Париж, само увеличиха учудването му. Асансьор нямаше, а ограденото с парапет от ковано желязо стълбище го отведе до тясна площадка на третия етаж, от двете страни на която имаше очукани врати. В ноздрите го удари миризмата на влага и застоял въздух. Преди да натисне звънеца, той внимателно провери номера над една от вратите. Миг по-късно кльощав къдрокос младеж с болезнено бледо лице го въведе в малък апартамент.

Младежът почука на врата с матирано стъкло, на което пишеше ЛАБ. Отвътре прозвуча женски глас с американски акцент, който ги покани да влязат. Лабораторията се оказа преустроена спалня. Работните маси се превиваха под тежестта на десетина компютри, а полиците бяха задръстени от тежки книги и дебели папки. Около умивалника бяха струпани части от стара апаратура, над масичката с микроскопа бяха подредени епруветки и колби. Зад малкото бюро седеше млада жена на около трийсет години, облечена с бяла престилка. Медночервената й коса беше стегната на кок, който й придаваше сериозен вид. Беше достатъчно привлекателна, за да не употребява грим. Единственото й бижу бяха чифт обеци с малки перли.

При влизането на Бен тя вдигна глава и се усмихна.

— Търся доктор Райдър — рече той.

— Вече го открихте — изправи се тя и непринудено добави: — Моля, наричайте ме Робърта.

Стиснаха си ръцете. Тя го гледаше внимателно, вероятно очаквайки да чуе обичайното „О, докторът бил жена“, или „Господи, колко красиви са станали учените напоследък“ — реплики, които все още я дразнеха. Същото чуваше и когато мъжете научаваха за черния й пояс по карате шотокан. Най-често „О, в такъв случай трябва да внимавам!“ или други подобни глупости.

Но лицето на новодошлия беше напълно безизразно. Той спокойно прие поканата да седне и я погледна в очите. Интересно. В него нямаше нищо, което да се свързва с представата й за типичния англичанин: розови бузи, бирено коремче, безвкусно облекло или старателно зализана върху плешивината коса. Мъжът срещу нея беше висок около метър и осемдесет и изглеждаше небрежно-елегантен в джинсите и лекото сако над черната риза с якичка. Беше слаб, но мускулест. На пръв поглед изглеждаше с пет-шест години по-възрастен от нея. Беше загорял като човек, който живее на юг, гъстата му руса коса беше избеляла от слънцето. Тя харесваше този тип мъже. Впечатлението й разваляше единствено хладният поглед на светлосините му очи и безстрастното изражение на лицето му. Тя изпита леко неудобство.

— Благодаря, че се съгласихте да ме приемете — рече той.

— Асистентът ми Мишел каза, че работите за „Сънди Таймс“.

— Точно така. Пиша материал за една от притурките ни.

— О, така ли? С какво мога да ви бъда полезна, мистър Хоуп?

— Бен.

— Добре. Какво мога да направя за вас, Бен? Между другото, нека ви представя Мишел Зарди, който е мой асистент и близък приятел. — Жената махна с ръка към младежа, който влезе в стаята и пристъпи към висока купчина с папки.