Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

— Питате дали има медицински свойства? — отвърна с въпрос Райдър, след което цъкна с език и поклати глава: — Бих искала да е така, но за съжаление нямам доказателства. Ние третирахме с препарата доста умиращи екземпляри от стъкленица Б, но въпреки това те умряха. Засега може да се каже, че той действа само превантивно, но кой знае? — Раменете й леко се присвиха. — Все още сме в началото на изследване, което във всички случаи ще бъде продължително. След време може би ще успеем да създадем препарат, който не само удължава живота на здравите насекоми, но лекува болните и дори отлага смъртта им за дълго време. Можем само да се надяваме, че някой ден ще можем да го прилагаме и върху хора…

— Звучи така, сякаш сте открили еликсира на живота — тихо каза Бен.

— Е, още е рано да отваряме шампанското — разсмя се Робърта. — Но аз наистина вярвам, че съм на прав път. За съжаление финансирането продължава да е проблем за мен. За провеждането на пълни клинични изпитания са нужни много пари, тъй като те продължават с години.

— Защо не поискате финансова помощ от фармацевтичните компании?

— Ама вие наистина сте наивен — засмя се тя. — Тук става въпрос за алхимия. Тоест за магии, вуду, хокум. Защо според вас работя в единствената спалня на този малък апартамент? След като направих грешката да публикувам своите виждания, никой не ме взема на сериозно.

— Чух, че сте имали неприятности.

— Неприятности е слабо казано — мрачно промърмори тя. — В един момент бях на корицата на „Сайънтифик Американ“ с шапка на вещица, а на шията ми висеше табелка с надпис „НЕ-учена американка“. След което ме изхвърлиха от университета, а това се отрази доста зле на кариерата ми. Но нямам намерение да се откажа от борбата и онези негодници скоро ще разберат за какво става въпрос!

— Бих искал да хвърля едно око на някоя от вашите формули — рече Бен.

— Не разполагам с такива — твърдо отвърна тя. — Уволнението ми беше толкова неочаквано, че не успях да взема нищо със себе си. Тепърва ще работя върху нови формули.

Бен я гледаше в очите, опитвайки се да открие лъжата. Не успя и мрачно поклати глава.

— Да разбирам ли, че нямам шанс да надникна и в работните ви записки? — попита след кратка пауза той, надявайки се, че не иска прекалено много. В първия момент реши да й предложи пари, но после се отказа. Това би прозвучало твърде подозрително.

— Ха, ха! — изсмя се тя и размаха пръст пред лицето му. — Не става, приятел. Нима допускате, че съм толкова глупава? Никога не бих изписала формулата си на хартия! Всичко е тук, в главата ми. Никой не може да стигне до любимата ми рожба.

— Добре де, забравете — намусено отвърна Бен.

Настъпи кратка пауза. Робърта го погледна очаквателно, после опря длани в коленете си.

— Има ли нещо друго, с което мога да ви помогна, Бен?

— Не смея да отнемам повече от времето ви — въздъхна той, убеден, че споменаването на записките бе провалило всичко. Извади визитката си и й я подаде: — Моля ви да ми звъннете, в случай че се натъкнете на нещо важно.

— Добре, щом искате — усмихна се тя, докато поемаше картичката. — Но не очаквайте бърз резултат. След три години можете да ми се обадите пак.

— И това е нещо — съкрушено въздъхна той.

Сменила бялата престилка с дънково яке и разпуснала медночервената си коса, Робърта Райдър вече не приличаше на строг учен, занимаващ се с трудни експерименти.

— Излизам, Мишел — подвикна тя. — Ти също си свободен.

Тя взе сака си от спалнята, грабна ключовете за колата от масичката в антрето и потегли към клуба за бойни изкуства в Монпарнас, който посещаваше веднъж седмично.

По пътя си мислеше за срещата с журналиста Бен Хоуп. Беше се представила в обичайната си роля на твърд и решителен учен, който един ден щеше да натрие носа на всички. Роля, с която отдавна беше свикнала. На практика никой не подозираше колко е нестабилна ситуацията, в която се намираше. Никой не знаеше за безсънните й нощи, за дълбоката тревога и за страха, който изпитваше. Струваха ли си всичките тези лишения? Дали не гонеше вятъра, дали не се заблуждаваше, че позицията й някога щеше да промени нещата? Парите й свършваха, скоро щеше да бъде принудена да потърси алтернативен източник на доходи — най-вероятно като частна учителка. Но тези доходи едва ли щяха да са достатъчни за собствената й издръжка, за мизерната заплата на Мишел и за финансиране на научната й дейност. През следващите два-три месеца щеше да бъде наясно дали може да продължи, или ще трябва да се откаже.