Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

— Излез оттам, Лютен!

Преди няколко месеца, когато мъжът на име Саул го потърси за пръв път, Мишел Зарди нямаше представа кой е той и какво иска от него. Молбата му беше да наблюдава работата на Робърта Райдър и да му изпраща периодични доклади. И до ден-днешен Мишел не знаеше с кого всъщност си имаше работа и защо се интересуваха от Райдър.

Но това не го засягаше. Задачата беше проста и той не задаваше въпроси. Парите бяха напълно достатъчни, за да прогонят любопитството му. Постепенно свикна с тях и започна да си мисли, че май не иска да прекара остатъка от живота си като нископлатен лаборант, още по-малко в забутаното апартаментче, което Робърта беше превърнала в лаборатория. Обещанието за по-добро бъдеще при Саул и хората зад него изглеждаше далеч по-добър вариант, то му помогна да втвърди отношението си към Робърта. Изобщо не го интересуваха истинските намерения на тези хора. Важното беше, че получава сравнително добро заплащане за работа, която изискваше минимални усилия. Веднъж на две седмици той изпращаше доклада си, а в края на месеца намираше в пощенската си кутия плик с пари.

На практика ставаше въпрос за пирамида на властта, широка в основата и тясна на върха. Основата й беше изградена от множество невежи и незначителни хора като Мишел Зарди, чиято лоялност можеше да се купи евтино. На върха стоеше един-единствен човек и екип верни помощници. Само те разполагаха с информация за истинската същност и цели на организацията, чиято дейност беше забулена в тайнственост.

Двамата мъже, които несъмнено се намираха на върха на пирамидата, седяха един срещу друг и тихо разговаряха. Намираха се в една необикновена стая, разположена в кулата на елегантна вила в околностите на Рим.

Едрият мъж с авторитетна осанка до прозореца се казваше Масимилиано Узберти, а събеседникът му беше Фабрицио Северини — негов личен секретар и единствено доверено лице, с което си позволяваше да говори открито.

— След пет години ние ще представляваме далеч по-внушителна сила от днес, приятелю — каза Узберти.

— Мисля, че вече сме такава сила — отвърна с нотка на предпазливост Северини и отпи глътка вино от кристалната чаша. — Как ще скрием своята дейност, ако действително се разраснем още повече?

— Когато реализирам плановете си, ще отпадне необходимостта да се крием — отговори Узберти. — Настоящата ни позиция, изискваща секретност, е само една фаза от нашето развитие.

Макар да беше най-близкият човек на Узберти, Северини нямаше реална представа за амбициите му, за крайната цел на плановете, които споменаваше толкова често. Но той беше твърде умен, за да проявява прекалено любопитство. Приятелството помежду им се роди бавно, в продължение на много години, докато Узберти придобиваше все по-голяма власт, самоувереност и фанатизъм, въпреки че той не обичаше да използва тази дума. Северини беше наясно, че неговият приятел и господар (в какъвто бавно се превърна с течение на времето) е един изключително безскрупулен човек, който не се спира пред нищо. Той се страхуваше от него и знаеше, че Узберти изпитва удоволствие от този факт.

Едрият мъж се отдалечи от прозореца и седна на масата срещу него, точно под високия купол на кулата. Масата беше изработена през XVII век от солидно дърво с позлатени орнаменти. Върху нея лежеше лаптоп с дълга поредица снимки на екрана. Всички те изобразяваха мъж и жена, които разговаряха оживено. Жената беше позната: доктор Робърта Райдър, която съвсем скоро щеше да се превърне в покойната доктор Райдър.

Узберти искрено се беше надявал никога повече да не види лицето на мъжа от снимките. Благодарение на един от своите информатори той вече знаеше всичко за този англичанин, който се занимаваше с частни разследвания. Според информатора Бенедикт Хоуп имаше репутацията на изобретателен и висококвалифициран специалист. Това мнение се потвърди от изчезването на наемния убиец, който така и не се върна да докладва за успешното изпълнение на задачата си.

Узберти не беше очаквал, че Хоуп ще стигне толкова далеч, но не се тревожеше особено. Англичанинът нямаше как да продължава по този начин.

— Монсеньор… — тихо се обади Северини.

— Да, приятелю?

— Ще ни прости ли Бог за това, което вършим?

— Разбира се, че ще ни прости! — остро отвърна Узберти. — Ние защитаваме Неговите владения!

Северини се оттегли, а архиепископът пристъпи към писалището и взе в ръце Библия с позлатени корици.