Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

И видях Небето отворено, и ето, кон бял. Оня, Който яздеше на него, се нарича Верен и Истинен, и Той праведно съди и воюва.

Той беше облечен в дреха, обагрена с кръв, и името Му — Слово Божие. А небесните воинства, облечени в бял и чист висон, следваха подире Му на бели коне.

От устата Му излизаше остър меч, за да поразява с него народите; Той ще ги пасе с железен жезъл и ще тъпче винения лин на яростта и гнева на Бога Вседържителя.

Узберти затвори Библията и извърна поглед към прозореца. Лицето му беше мрачно. После, кимайки тържествено на някаква вътрешна мисъл, той протегна ръка към телефона.

Робърта се добра до ситроена и хвърли бърз поглед през рамо. Очакваше всеки миг Мишел Зарди да изскочи от блока и да се втурне след нея. Беше нервна, ръцете й трепереха и дълго време не успяваха да пъхнат ключа в ключалката.

В крайна сметка подкара колата и се насочи към дома си. Извади мобилния си телефон и набра 17.

— Искам да съобщя за опит за убийство — каза тя на дежурния полицай. — В жилището ми има труп.

Продиктува адреса с прекъсващ от напрежение глас, шофирайки с една ръка.

Десет минути по-късно спря пред дома си, почти едновременно с линейката и патрулната кола. Начело на униформените беше цивилен инспектор на около трийсет и пет години.

— Аз съм инспектор Люк Симон — представи се той и заби очи в лицето й. — Вие ли съобщихте за инцидента?

— Да.

— Казвате се Робърта Райдър, американска гражданка. Имате ли документи за самоличност?

— Разбира се. — Робърта извади от чантичката си паспорта с работната виза.

Симон му хвърли един поглед и го върна обратно.

— Тук пише доктор — отбеляза той. — Може би по медицина?

— Не, аз съм биолог.

— Ясно. А сега ще ви помоля да ни покажете местопрестъплението.

Тръгнаха нагоре по стръмното стълбище. Радиостанциите на полицаите тихо пропукваха. Симон беше пръв, мрачно стиснал устни. След него вървеше Робърта, следвана от половин дузина полицаи и екипът на бърза помощ, начело със съдебния лекар с голяма чанта в ръка.

Тя започна да разказва подробностите, без да отделя поглед от зелените очи на инспектора.

— … После той падна и се наръга на ножа… Беше едър и тежък, острието потъна дълбоко в него…

— По-късно ще вземем пълните ви показания — нетърпеливо я прекъсна Симон. — Горе има ли някой друг?

— Не. Само той.

— Той?

— То — нетърпеливо се поправи Робърта. — Имам предвид тялото.

— Оставила сте го без надзор? — вдигна вежди инспекторът. — Къде бяхте?

— При един приятел — отвърна тя и неволно се намръщи.

— Наистина ли? Добре, по-късно ще поговорим за това. Нека първо да видим трупа.

Спряха пред вратата. Робърта отключи и се дръпна встрани.

— Нали нямате нищо против, ако остана навън? — попита тя и безсилно се облегна на стената.

— Къде е тялото?

— В антрето, точно срещу вратата.

Полицаите влязоха в апартамента, следвани от медицинския екип. Един от униформените остана на площадката с нея.

Секунди по-късно Симон се появи обратно с гневно и едновременно с това загрижено лице.

— Сигурна ли сте, че това е вашият апартамент? — попита той.

— Разбира се. Защо питате?

— Вземате ли някакви лекарства? Страдате ли от загуба на паметта, епилепсия или друго психическо заболяване? Употребявате ли наркотици или алкохол?

— Какво говорите? — смаяно го погледна Робърта. — Разбира се, че не!

— В такъв случай ми дължите обяснение! — изръмжа той, хвана я за ръката и я бутна пред себе си. Робърта влезе в антрето и зяпна от изненада.

Подът беше празен и чист. Трупът го нямаше.

— Чакам обяснение! — натъртено рече Симон.

— Може би е изпълзял навън — объркано прошепна тя. Да бе, как не! И на всичкото отгоре е почистил кървавата следа след себе си! Разтърка очи, главата й се замая.

— Напразното разкарване на полицията е сериозно нарушение! — рязко се обърна Симон и заби тежък поглед в лицето й. — Нали разбирате, че веднага мога да ви арестувам?

— Имаше труп, повярвайте ми! Не си измислям, беше тук, на пода!

— Хм — въздъхна инспекторът и се обърна към един от униформените полицаи: — Иди да ми вземеш едно кафе. — После отново насочи вниманието си към Робърта, а на лицето му изплува насмешлива усмивка. — Къде се е дянало тялото? Дали не е в тоалетната с днешния брой на „Монд“ в ръце?

— Много бих искала да имам отговор на този въпрос — объркано отвърна младата жена. — Но то беше тук, на пода!