Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Гърбът на Робърта опря в стената. Носът му беше на сантиметър от нейния, в зелените му очи пламтеше ярост.

— Бъдете уверена, че точно това ще ви се случи! — изръмжа той.

Полицаите го гледаха смаяно. Лекарят пристъпи към него и леко го докосна по рамото. Напрежението спадна, Симон бавно се отдалечи.

— Хайде, направи го! — изкрещя извън себе си тя. — Арестувай ме, заключи ме в проклетата си килия! Но аз имам доказателства и зная кой стои зад всичко това!

— Искате да бъдете звезда в собствения си филм, а? — мрачно я изгледа Симон. — Сигурен съм, че много ще ви хареса, но нямам намерение да ви доставя това удоволствие! Достатъчно видях тук! Изчезващи трупове, стъкленици с мухи, алхимия, заговори за убийство. Съжалявам, доктор Райдър, но полицията не предлага грижи на жадни за внимание откачалки! — Пръстът му предупредително се вдигна. — Смятайте се за предупредена и не го правете отново, ясно? Да тръгваме — подкани останалите той и екипът му побърза да изчезне. Робърта остана сама в антрето.

Няколко секунди тя не беше в състояние да помръдне от смайване, заковала поглед във вратата, заслушана в заглъхващия тропот на полицаите надолу по стълбите. Още не можеше да повярва на случилото се. Ами сега?

Довечера ще се погрижим за БХ. Тя не знаеше какво е участието му в тази история, но беше длъжна да го предупреди. Почти не го познаваше, но ченгетата явно не приеха ситуацията сериозно. Трябваше да се свърже с Бен Хоуп и да му разкаже всичко, независимо че и тя не разбираше какво става.

Беше хвърлила визитната му картичка в кошчето за отпадъци, защото нямаше намерение да го търси. Слава богу, че не я беше прекарала през машината за унищожаване на документи. Изтича до бюрото, грабна кошчето и го обърна. На пода се изсипаха смачкани листове хартия, обелки от портокал и кутийка от безалкохолно. Картичката лежеше точно под нея, изцапана с кафяви петна от кока-кола. Извади мобилния си телефон, набра номера и го притисна към ухото си.

Нещо щракна и в мембраната прозвуча мъжки глас.

— Ало, Бен? — започна тя припряно, но после осъзна, че гласът насреща беше механичен запис. „Здравейте, свързахте се с гласовата поща на «Ориндж». За съжаление абонатът не може да разговаря с вас…“

Бен избра за място на вечерната среща катедралата „Мадлен“, която се намираше в квартала на Операта. По навик избягваше да се среща с непознати в близост до жилището, което обитаваше.

Напусна малкия си апартамент в 8:20 ч. и с бърза крачка се насочи към спирката на метрото „Ришельо Друо“. Качи се в тракащия влак, слезе след две спирки и си проби път сред тълпата, изпълнила облицования с плочки перон. Излезе на улицата, на площад „Мадлен“ и се насочи към катедралата. След няколко минути беше там, запали цигара и се облегна на една от коринтските колони пред входа.

Не се наложи да чака дълго. Точно в уречения час един черен мерцедес се отклони от оживения трафик и спря до бордюра. Шофьорът в униформа излезе от колата и подвикна:

— Мосю Хоуп?

Бен кимна. Човекът любезно му отвори задната врата на лимузината, а след това се настани зад волана. Извърнал глава към прозореца, Бен мълчаливо наблюдаваше парижките булеварди. Когато напуснаха града, навън вече се смрачаваше. Тежката лимузина безшумно пое по лабиринт от тесни и зле осветени пътища. В светлината на фаровете се мяркаха дървета и храсти, тук-там се виждаха светлините на някое крайпътно заведение.

Шофьорът не прояви желание за разговор и Бен потъна в мислите си. Съдейки по колата, изпратена да го вземе, Лорио трябва да е доста преуспяващ издател, помисли си той. Но успехът на бизнеса му едва ли се дължеше на издаване на книги на езотерична тема, още по-малко на книги за алхимията. Страницата на издателство „Лорио“ в интернет показваше само няколко такива заглавия, които обаче нямаха нищо общо с темата, която го интересуваше в момента. Във всеки случай подобни книги едва ли можеха да му донесат главозамайващи успехи на книжния пазар. Но Роуз беше казал, че Лорио е истински ентусиаст. Вероятно ставаше въпрос за нещо като хоби и специален интерес към темата, която издателят включваше в творческите си планове само за да привлече вниманието на други като него. Ако наистина е така, той може би щеше да му даде ценни указания за бъдещите търсения. Един богат колекционер не може да не притежава редки книги или неиздадени ръкописи, криещи нещо интересно. А може би… Не, не, това бе наистина безумна надежда. Трябваше да се въоръжи с търпение и да изчака резултатите от днешната среща. Въздъхна и погледна фосфоресциращия циферблат на часовника си. Пътуването би трябвало скоро да свърши.