Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

— Дръж се здраво, Бен! — изкрещя тя. — Ще последва удар!

Воят на локомотива стана пронизителен, заглушавайки напълно мотора на малката кола. Ситроенът се стрелна напред, разби бариерата и се вряза в тежката задница на мерцедеса. Челното му стъкло се пръсна на ситни парченца, пронизано от дебелата греда. Робърта трескаво се вкопчи в лоста на скоростите, включи на заден и се подготви за нов удар.

Лимузината се помести на около метър напред, блокираните колела оставиха дълбоки следи в пръстта около релсите. Вторият удар вкара муцуната й под отсрещната бариера, но това не беше достатъчно.

Свит на кълбо на пода между седалките, Бен се държеше здраво. Новият удар го просна по очи. Мерцедесът прескочи втората релса и бариерата издраска покрива му.

Влакът беше на не повече от двеста метра от прелеза.

Робърта яростно натисна газта, давайки си сметка, че това бе последният й шанс. Смачканата предница на малката кола се заби в средата на багажника и тя нададе кратък, тържествуващ вик. Лимузината най-после преодоля релсите.

Машинистът видя колите на прелеза и дръпна спирачката. Ушите на Робърта се изпълниха с пронизителен метален вой. Но тежката композиция не беше в състояние да спре. В рамките на кратък, но ужасен миг ситроенът остана залепен за задницата на мерцедеса, напряко на релсите. Колелата му бясно се въртяха на заден ход.

После нагънатите ламарини най-сетне се разделиха и колата на Робърта отскочи назад, миг преди тежката композиция да профучи по релсите. Течението беше толкова силно, че разклати купето. Десетина секунди по-късно влакът изчезна в нощта, червените му светлини бързо се стопиха в мрака.

Двамата останаха неподвижни в колите, заслушани в бесния ритъм на сърцата си. Бен пъхна браунинга в кобура и щракна закопчалката.

Робърта слезе от ситроена, погледна предницата му и отчаяно простена. Смазаните фарове висяха на кабелите си, капакът и калниците бяха нагънати на хармоника. Прекрачи релсите с треперещи колене и се насочи към лимузината.

— Бен! Там ли си? Говори ми, Бен!

— Тук съм, жив и здрав — долетя приглушеният отговор. — Ще можеш ли да ме измъкнеш?

Робърта се вкопчи във вратата откъм шофьора, която се отвори с изненадваща лекота.

— Уф! — ядно изпъшка тя. — Много си умна, Райдър! Това нещо през цялото време е било отворено!

Добре поне че ключовете ги нямаше на таблото. Ако бяха там, щеше да се окаже в наистина смешно положение. Влезе в колата и забарабани с юмруци по разделителното стъкло, отвъд което смътно белееше лицето на Бен. Миг по-късно се овладя и трескаво се огледа. Някъде трябваше да има бутон за сваляне на стъклото. Ако го откриеше, той щеше да се прехвърли отпред, а оттам и навън. Пръстите й напипаха някакво копче на таблото и го натиснаха. Нищо. Системата вероятно действаше само при завъртането на стартерния ключ. По дяволите! Напипа друг бутон и рязко го натисна. Централното заключване тихо изщрака, бутоните на задните врати отскочиха нагоре.

Пъшкайки, Бен се измъкна навън. Цялото тяло го болеше. Въпреки това не забрави да дръпне ципа на якето си и да прикрие кобура.

— Този път беше на косъм! — простена Робърта. — Добре ли си?

— Ще оживея — направи гримаса той и посочи смачкания ситроен. — Това нещо все още ли е в движение?

— Благодаря ти, Робърта! — каза тя саркастично. — Какъв късмет, че се появи навреме, за да ми спасиш кожата!

Той не реагира. Робърта се обърна към останките от малкия автомобил.

— Трябва да ти кажа, че много си я обичам тази кола. Вече не ги произвеждат.

— Ще ти купя друга — обеща той и закуцука натам.

— Ще ми купиш, разбира се! — гневно извика тя след него. — Освен това ми дължиш обяснение!

След няколко завъртания на ключа двигателят на малката кола кихна и заработи, издавайки странни, сякаш предсмъртни хрипове. Робърта направи маневра и напусна прелеза, без да обръща внимание на пронизителния вой на гумите, триещи се в смачканите калници. Започнаха да набират скорост, воят стана нетърпим. Нахлуващ свободно през счупеното предно стъкло, вятърът ги блъскаше в лицата. Моторът започна да прегрява, изпод смачкания капак се появиха кълба лютив дим.

— Няма да стигнем далеч! — изкрещя тя, опитвайки се да надвие воя на вятъра.

— Карай, докато стигнем на пътя! — извика в отговор той. — Струва ми се, че на идване видях някакво заведение.

Ситроенът геройски ги закара до полупразното ресторантче, малко преди да предаде богу дух от тежката рана в пробития си радиатор. Робърта му хвърли тъжен поглед, сгушен в далечния край на паркинга, после тръгна към червената неонова реклама над входа, пред която бяха паркирани няколко коли и мотоциклети.