Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Но Нодон се оказа прав. На прелеза нямаше нищо: нито останки от кола, нито дерайлирал влак, нито мъртъв англичанин. Празният мерцедес се намираше малко встрани от релсите и съвсем не приличаше на кола, преживяла стълкновение с експресен влак.

Но още по-лошо беше вниманието, на което се радваше в момента. По тъмния лак на боята се отразяваха сините светкавици на въртящи се полицейски лампи. От двете му страни бяха спрели патрулни коли.

— Това вече е лошо — изръмжа Берже и здраво стисна волана.

— Нали твърдеше, че ченгетата никога не се отбиват насам? — изгледа го Годар. — И точно по тази причина избрахме шибаното място?

— Аз ви предупредих — мрачно се обади Нодон от задната седалка.

— Но как, по дяволите…

— Този разговор е излишен, момчета. Шефът със сигурност няма да бъде доволен…

— По-добре му се обади.

— Аз ли? Ти му се обади!

Полицаите оглеждаха местопроизшествието със служебните си фенерчета. От колите долиташе пропукването на радиостанции.

— Хей, Жан-Пол — подвикна единият от тях и вдигна от земята смачкана емблема на ситроен. — Тук има доста счупени стъкла, най-вероятно от фарове.

— Машинистът е докладвал за стар ситроен — обади се друг член на екипа.

— Но къде се е дянал?

— Не е стигнал далеч. Земята е подгизнала от охладителна течност.

Други двама полицаи осветяваха вътрешността на мерцедеса. Единият от тях забеляза нещо лъскаво на задната стелка и внимателно го измъкна на върха на химикалката си. Оказа се празна гилза.

— Здрасти — поздрави той. — Какво търси тук гилза от деветмилиметров куршум? — Доближи късчето метал до носа си и обяви: — Изстреляна е съвсем наскоро.

— Прибери я в торбичката за веществени доказателства.

Другото ченге вдигна смачканата визитна картичка от седалката и насочи фенерчето си към нея.

— Някакво чуждестранно име — установи той.

— Според теб какво се е случило тук?

— Казва ли ти някой? — въздъхна униформеният.

След двайсет минути пристигна и полицейският влекач. Смачканият мерцедес беше издигнат на платформата под светлината на сини и жълти лампи и тежкият камион потегли, ескортиран от двете патрулни коли. Релсите потънаха в мрак.

Рим

Двамата мъже, които посред нощ бяха вдигнали от леглото Джузепе Фераро, внимателно го придружиха нагоре по извитото стълбище на вилата. През цялото време мълчаха, тъй като думите бяха излишни. Фераро прекрасно знаеше за какво става въпрос и защо архиепископът го вика в този късен час. Вратата се отвори и той влезе в стаята със сводестия таван. Коленете му изведнъж омекнаха. Огромното помещение се осветяваше единствено от светлината на звездите, която нахлуваше през многобройните прозорци.

Масимилиано Узберти стоеше прав до писалището в далечния ъгъл. При шума на захлопналата се врата той бавно се обърна с лице към Фераро.

— Нека да ви обясня, монсеньор — започна новодошлият, който обмисляше версията си още от предната вечер, когато дойде обаждането от Париж. Той очакваше, че Узберти ще го повика във вилата, но не чак толкова скоро. Започна да сипе извинения: наел идиоти, които го подвели, изпускането на англичанина не било негова грешка, подобно нещо нямало да се повтори в бъдеще.

Узберти прекоси стаята и вдигна ръка да спре излиянията му.

— Не е нужно да се оправдаваш, Джузепе — рече с усмивка той и го прегърна през раменете. — Хора сме, всеки допуска грешки. А Господ ни прощава.

Фераро зяпна от смайване. Не беше очаквал подобна реакция. Архиепископът го поведе към широкия, осветен от луната прозорец.

— Каква прекрасна нощ — прошепна той. — Не мислиш ли така, приятелю?

— Да, монсеньор… Прекрасна е.

— В такива нощи човек се чувства щастлив, че е жив, нали?

— Да, монсеньор.

— Да се живее на Божия свят е огромна привилегия.

Изправиха се пред прозореца и насочиха погледи към мастилената нощ навън. Небето беше обсипано с милиони звезди, луната беше кристално ясна, Млечният път сияеше като наниз от перли над римските хълмове.

След няколко минути Фераро се обади:

— Моля за позволението ви да се оттегля, монсеньор.

— Разбира се, разбира се — потупа го по рамото Узберти. — Но преди да си тръгнеш, искам да те представя на един мой близък приятел.

— За мен е чест, монсеньор.

— Повиках те именно за това. Той се казва Франко Боца.

— Боца?! — пребледня от смайване Фераро. — Инквизитора?!

Сърцето му изведнъж се качи в гърлото, устата му пресъхна.