Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

После усети как мерцедесът намали ход. Нима вече пристигнаха? Наведе се и погледна тъмния път през рамото на шофьора. Намираха се извън населено място, не се виждаха никакви къщи. В светлината на фаровете блестеше голям пътен знак:

ОПАСНОСТ!

ЖЕЛЕЗОПЪТЕН ПРЕЛЕЗ!

Дървените бариери бяха вдигнати. Лимузината се плъзна под тях, стъпи на релсите и спря. Шофьорът натисна някакъв бутон на страничната конзола, централното заключване меко изщрака. В следващия миг се вдигна дебелото стъкло между него и шофьора.

— Хей, какво става? — извика Бен и започна да чука по стъклото. Гласът му прозвуча кухо в херметизираното пространство. Шофьорът не му обърна внимание. Бен опита дръжката на вратата, макар вече да знаеше, че е заключена. — Хей, защо спряхме? На теб говоря!

Без да го поглежда, шофьорът завъртя стартерния ключ и фаровете угаснаха. Отвори тежката странична врата и купето се освети от лампичката на тавана. Бен успя да забележи стоманените нишки, вплетени в дебелото междинно стъкло.

Шофьорът слезе и спокойно затръшна вратичката. Всичко отново потъна в мрак, с изключение на подскачащо светло кръгче. Човекът се отдалечаваше по пустото шосе, осветявайки пътя си с електрическо фенерче. Лъчът шареше наляво-надясно, сякаш търсеше нещо. После изведнъж се спря върху черно ауди, паркирано на петдесетина метра зад прелеза, встрани от шосето. Стоповете примигнаха и угаснаха. Шофьорът на мерцедеса се качи и колата потегли. Бен отчаяно заблъска по разделителното стъкло, а после и по страничното. Мракът се нарушаваше единствено от стоповете на другата кола, които скоро изчезнаха зад първия завой.

Бен се обърна и заопипва тапицерията на лимузината. Нищо. Отново опита вратите с нарастващо безпокойство. Трябваше да има някакъв начин за измъкване. Винаги можеше да се намери изход. Самият той беше попадал и в по-опасни ситуации.

Отвън нещата внезапно се промениха. Включи се електрически звънец, последван от серия механични шумове. Дървените бариери започнаха да се спускат. Макар и ослепен от непрогледния мрак, Бен си представи ситуацията съвсем ясно. Мерцедесът беше спрял напряко на релсите, между двете бариери. А звънецът съобщаваше за приближаването на влак.

— За всичко ли се погрижи, Годар? — попита Берже, извивайки глава към мъжа на задната седалка.

— Без проблеми — ухили се Годар и смъкна униформената фуражка.

— В такъв случай да вървим да изпием по една бира — каза Берже и запали мотора.

— Не трябва ли да изчакаме още малко? — загрижено попита третият мъж в колата, поглеждайки нервно часовника си. После се обърна да погледне мерцедеса, който смътно се очертаваше на петдесетина метра зад тях.

— Защо? — изръмжа Берже, включи на скорост и рязко подаде газ. — Влакът ще мине точно след две минути, а онзи нещастник няма къде да се дене!

Очите на Бен свикнаха с мрака. През страничното стъкло се виждаше част от звездното небе, на фона на което тъмнееха стръмните насипи от двете страни на линията. Между тях изплува бледо сияние, което бързо се разширяваше. Секунди по-късно то се превърна в два жълтеникави фара, които все още бяха далеч, но приближаваха с обезпокоителна бързина. До слуха му достигна глухият грохот на железните колела върху релсите.

Натисна прозореца, опитвайки се да запази спокойствие. После измъкна браунинга, хвана го за цевта и нанесе с ръкохватката няколко силни удара по стъклото, но то не поддаде. Прехвърли оръжието в дясната си ръка, закри лицето си с длан и стреля. Ушите му писнаха от детонацията, която за момент заглуши приближаващия се грохот на влака. Рамката се изкриви, по стъклото плъзна ситна паяжина, но то остана здраво. Беше блиндирано. Бен бавно свали пистолета. Нямаше смисъл да стреля в ключалките. Дебелата стомана щеше да издържи много повече от дузина 9-милиметрови куршума. Поколеба се за миг, после отново започна да блъска по стъклото. Далечните светлини ставаха все по-ярки, запълвайки пространството между насипите с призрачно бяло сияние.

Внезапно се разнесе силен трясък и той механично отскочи назад. Изкривената рамка на прозореца се изви към него.

— Вътре ли си? — долетя приглушен, но познат глас. — Бен? — Гласът беше на жена с подчертано американски акцент. Робърта Райдър!

Нов силен удар разтресе колата. Робърта удряше стъклото с щангата, която беше измъкнала от багажника на своя ситроен. Блиндираното стъкло се покри с нова, още по-гъста паяжина, но все още беше здраво. Влакът бързо се приближаваше.