Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Симон й показа лист хартия, изписан с неравен почерк.

— Тук пише, че не издържа повече. Стрес, депресия, дългове — обичайните проблеми, на които се натъкваме всеки ден.

— Е, да — философски поклати глава лейтенантът. — Животът е гадно нещо.

— Затваряй си устата, Риго! — изръмжа Симон и се обърна към Робърта. — Попитах ви нещо, мадам. Какво търсите тук? Днес два пъти ме алармират за фалшиви убийства и два пъти се натъквам на вас!

— Я дайте да видя писмото! — безцеремонно го прекъсна тя. — Той никога не би написал подобно нещо!

— Моля да я извините — намеси се Бен, заставайки пред Робърта, за да прекъсне излиянията й. — Годеницата ми е доста разстроена, но ние вече си тръгваме. — Той я дръпна за ръката и я повлече след себе си, а инспекторът остана да гледа след тях, докато полицаите се суетяха наоколо.

— Твоята годеница, а? — изсъска Робърта. — Какво означава това? И престани да стискаш ръката ми, защото боли!

— Млъквай! Нима искаш да прекараме следващите десет часа в полицията и да даваме показания?

— Не е самоубийство! — тръсна глава тя.

— Знам, че не е — кимна той и се наведе към ухото й. — А сега ме слушай внимателно, защото разполагаме с броени секунди. Забелязваш ли нещо, което да е различно от преди? Преместено, променено?

— Някой е бил тук — отвърна тя и посочи бюрото на Мишел, стараейки се да не гледа кървавите петна по стените и тавана. Върху плота нямаше нищо, компютърът беше изчезнал.

— Риго, разкарай тези хора! — извика Симон. — Хайде, размърдайте се!

— Видяхме достатъчно, да вървим — прошепна Бен и я поведе към вратата.

Но инспектор Симон се изпречи на пътя им и впи очи в лицето на Робърта.

— Надявам се, че нямате намерение да напускате града, доктор Райдър! — мрачно процеди той. — Може би ще се наложи да поговорим още веднъж!

Остана да гледа намръщено след неканените посетители, а Риго му хвърли изразителен поглед и се почука с пръст по главата.

— Шантави американци! — обяви той. — Гледат прекалено много холивудски филми!

— Може би — замислено отвърна Симон.

Монпелие, Южна Франция

— Марк, подай ми отвертката… Чуваш ли, Марк? Къде изчезна бе, заплес? — Зарязвайки висящите във всички посоки жици, електротехникът слезе от стълбата и започна да се оглежда. — Този малък нещастник никога няма да научи занаята! Къде ли се е запилял?

Хлапето му създаваше проблеми и той дълбоко съжаляваше, че го взе на работа. Но Натали, снахата, никога нямаше да разбере, че синчето й бе същият загубеняк като баща си.

— Ела да видиш нещо, чичо Ришар! — извика хлапакът и гласът му отекна в тесния бетонен коридор. Електротехникът остави инструментите, избърса ръце в работния комбинезон и тръгна по посока на гласа. В дъното на коридора тъмнееше неголяма ниша. Зад отворената метална врата видя каменни стъпала, спускащи се надолу.

— Какво правиш там, да те вземат мътните? — надникна в дупката Ришар.

— Ела, ела! — отвърна възбуденият глас на момчето. — Много е странно!

Ришар въздъхна и заслиза по стълбите. Не след дълго се озова в обширно подземие с каменни колони.

— Какво толкова? — изръмжа той. — Мазе като мазе. Хайде, идвай! Не е позволено да се мотаеш тук.

— Добре де, но първо виж това — отвърна младият Марк и насочи фенерчето си към някакви железни клетки, смътно проблясващи в мрака. От стената зад тях стърчаха големи метални халки, под които имаше метални маси.

— Хайде, изчезвай оттук!

— Какво е това според теб?

— Откъде да знам? Сигурно са кучешки клетки.

— Никой не държи кучета в мазе — поклати глава Марк и сбърчи нос от силната миризма на дезинфектанти, която идваше от далечния ъгъл. Фенерчето освети отвора към канализацията в пода.

— Мърдай, момче — изръмжа Ришар. — Бавиш ме и ще закъснея за следващата поръчка.

— Чакай малко — отвърна момчето и се наведе да вдигне нещо лъскаво, попаднало под лъча на фенерчето.

Ришар се приближи, хвана ръката му и го повлече към стълбите.

— Виж какво ще ти кажа, момко! Упражнявам този занаят още отпреди да си се родил и знам едно: ако искаш да си запазиш хляба, трябва да си гледаш работата и да си държиш устата затворена! Ясно ли ти е?

— Ясно ми е — кимна момчето. — Но…

— Няма „но“! Ела да ми помогнеш с проклетото осветление!

През последните шест години Бен работеше сам. Това му позволяваше да се наслаждава на свободата, да спи където пожелае, да се придвижва максимално бързо и леко, незабелязано да влиза и излиза от набелязаните места и — най-важното — да отговаря само за себе си и за никой друг. Но в момента, нарушавайки собствените си правила, той се беше ангажирал с тази жена и вече я усещаше като воденичен камък на шията си.