Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Добраха се до „тайната квартира“ по един доста заобиколен маршрут. Изражението на Робърта ставаше все по-озадачено, докато го следваше по тясната павирана алея, подземния паркинг и нагоре по стълбите, водещи до блиндираната врата.

— Тук ли живееш?

— „Дом, сладък дом!“ — пропя той, докато заключваше металната врата и набираше кода за неутрализиране на алармата. После щракна лампата и Робърта учудено се огледа.

— Какво е това? Жилището на един спартанец?

— Искаш ли кафе? Или нещо за хапване?

— Предпочитам кафе.

Бен влезе в кухничката и запали газовия котлон под малката кафеварка. Няколко минути по-късно кафето беше готово и той го сервира на масата заедно с горещо мляко в тенджерка. После отвори месна консерва, затопли я на печката и разпредели съдържанието й в две чинии. Отвори една бутилка от запасите си от евтино червено вино и напълни чашите.

— Трябва да хапнеш нещо — подкани я той, забелязал, че Робърта не докосва чинията пред себе си.

— Не съм гладна.

— Е, добре — сви рамене Бен, омете съдържанието на своята чиния и придърпа нейната. След като утоли вълчия си апетит и поля храната с няколко глътки вино, той внимателно я погледна. Робърта седеше с глава между дланите и леко трепереше. Той стана, излезе от кухнята, върна се с меко одеяло и го наметна върху раменете й.

— Мисля само за Мишел — прошепна след известно време тя.

— Той не ти е бил приятел — напомни й Бен.

— Знам, но… — Тя въздъхна, изтри сълзите си, по лицето й пробяга нещо като усмивка. — Държа се глупаво, нали?

— Не. Просто проявяваш състрадание.

— Казваш го така, сякаш е нещо рядко.

— Наистина е рядко.

— Ти самият проявяваш ли състрадание?

— Не — отвърна той и наля в чашата си остатъка от виното. — Не проявявам. — Погледна часовника си, опразни чашата и се изправи. — Късно е, утре ме чака работа.

Донесе от всекидневната няколко одеяла и ги хвърли на пода заедно с една от възглавничките на канапето.

— Какво правиш?

— Приготвям ти леглото.

— На това ли му викаш легло?

— Можеше да пренощуваш и в „Риц“ — сви рамене той. — Доколкото си спомням, подобна възможност ти беше предложена… — Забеляза изражението на лицето й и добави: — Спалнята е само една.

— И по тази причина предлагаш на гостите си да спят на пода?

— Ако това ще те утеши, ти си първият гост, който нощува тук. А сега ми подай чантата си.

— Моля?

— Искам чантата ти — повтори той, дръпна я от ръцете й и започна да рови в нея.

— Хей, какво правиш? — извика Робърта и протегна ръце.

Той я отблъсна, извади мобилния й телефон и го пъхна в джоба си.

— Другото можеш да го задържиш.

— Защо ми вземаш телефона?

— Защото не искам да провеждаш никакви разговори оттук.

— Господи! Ти действително имаш голям проблем с доверието!

— Вярвам само на себе си — отсече Бен, но веднага си даде сметка, че това не отговаря на истината.

Робърта спа зле, вероятно защото не можеше да прогони от съзнанието си събитията от отминалия дълъг и тежък ден. Сигурно съм луда , въздъхна тя. Би трябвало да взема парите и да хвана първия самолет за Щатите. Какво ме кара да остана с този Бен Хоуп? Що за птица е той? Хладната му резервираност я плашеше. Както и светлите му очи, които бяха абсолютно непроницаеми. На практика не знаеше нищо за него или много по-малко, отколкото той за нея.

Чу някакъв глас и главата й изведнъж се изпразни от всякакви мисли. Надигна се и направи опит да открие вещите си в чуждата тъмна стая. Няколко секунди по-късно се ориентира и установи, че гласът идва откъм спалнята. Беше Бен, но тя можеше да разбере думите му. Гласът стана по-силен, изразявайки някакъв протест. Дали говори по телефона? Робърта стана от импровизираното легло и пропълзя към вратата.

Почти веднага разбра, че той не говори, а стене. Гласът му изразяваше непоносима болка. Изломоти нещо неразбираемо, а после нададе силен вик. Миг преди да отвори вратата, Робърта си даде сметка, че мъжът в спалнята сънуваше кошмари.

— Не отивай там, Рут! — изкрещя той. — Не, не! Моля те, не ме изоставяй!

Виковете постепенно преминаха в тихо стенание. Застанала пред вратата в тъмното, Робърта дълго време слуша отчаяните му ридания.

Още от детските си години в най-изостаналия район на Сардиния Франко Боца обичаше да причинява болка. Първите му жертви бяха насекомите и червеите, които измъчваше и разчленяваше бавно часове наред, с невероятна изобретателност и огромна наслада. Още преди да навърши осем години, той започна да прилага уменията си върху малки птички и млекопитаещи. Сред първите му жертви бяха няколко голи пиленца, които откри в гнездото им. По-късно започнаха да изчезват домашните кучета в селото. В юношеска възраст Франко вече беше изпечен мъчител, владеещ много и разнообразни начини да причинява чудовищна болка. И това му харесваше. Караше го да се чувства жив.