Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

През тази нощ Франко откри как получава удоволствие от жените. Не беше нужно да ги докосва, достатъчно беше да даде воля на ножа си. Остави Мария завързана за леглото, обезобразена завинаги, и побърза да напусне селото. Бащата и братята й тръгнаха да го преследват, обладани от жажда за мъст.

Никога през живота си не беше пътувал далеч от селото и по тази причина бързо се загуби сред девствените сардински гъсталаци — гладен и без пукната пара. Няколко вечери по-късно беше открит от Салваторе, големият брат на Мария, докато молеше за храна съдържателя на една кръчма близо до Каляри. Без да се колебае нито секунда, Салваторе се промъкна зад гърба му и преряза гърлото му с големия си нож. Но макар и сериозно ранен, Франко се оказа по-силен. Той успя да надвие Салваторе и да забие ножа си в гърдите му.

Това беше първото му убийство, но нямаше да бъде последното. Прерови джобовете на убития си роднина, взе му парите и се качи на първия ферибот за континента. Прерязаното му гърло постепенно заздравя, но говорът му завинаги се превърна в напрегнат и дрезгав шепот.

Вендетата принуди Франко Боца да напусне Сардиния завинаги. Той обикаляше южните части на Италия, работеше каквото му попадне, но в душата му винаги тлееше желанието да причинява болка. Способностите му бяха оценени от мафията още преди да навърши двайсет и четири и той постепенно се наложи като експерт по мъченията на заловените врагове. Славата му на безмилостен и коравосърдечен садист се разнесе из подземния свят. Към него се обръщаха в случаите, когато животът на жертвата трябваше да бъде максимално удължен за сметка на болката. Франко Боца се превърна във всепризнат маестро и получи прякора „Инквизитора“.

Когато не прилагаше майсторството си върху някой загазил престъпник, той обикаляше нощем улиците и подмамваше проститутки към ужасна смърт с шептящия си глас. Жалките им останки започнаха да се появяват в евтини хотелски стаи из цяла Южна Италия, хората заговориха за „чудовището“, което пирува с болката и смъртта така, както вампирите с кръв. Но Инквизитора беше неуловим, майсторски прикривайки следите си. Полицейското му досие беше чисто като девствеността му.

Един ден в средата на 1997 г. Франко Боца получи неочаквано телефонно обаждане — не от поредния мафиотски бос, а от един ватикански епископ.

Славата на Инквизитора в подземния свят най-после беше стигнала до ушите на Масимилиано Узберти. А фанатичната му привързаност към религията и страстното му желание да наказва грешниците бяха точно качествата, от които се нуждаеше новата организация на Узберти. Изслушал офертата, Боца веднага я прие. Бъдещата роля напълно отговаряше на желанията му.

Организацията носеше името „Gladius Domini“, Божият меч.

И Франко Боца се превърна в неговото острие.

— Добър ден, бихте ли ме свързали с мосю Лорио?

— Съжалявам, мосю, но в момента той е в чужбина — отговори секретарката. — Ще се върне през декември.

— Но той ми се обади вчера.

— Страхувам се, че това е невъзможно — озадачено каза жената. — Мосю Лорио е в Америка вече цял месец.

— Моля да ме извините, вероятно съм се заблудил — рече Бен. — Той нали все още живее във вила „Марго“ в Бринанкур?

— В Бринанкур ли? Не, не. Мосю Лорио живее тук, в Париж. Според мен наистина сте се заблудили. Приятен ден. — И затвори.

Всичко беше ясно. Лорио изобщо не го беше търсил, а идеята за влака принадлежеше на други хора. Точно както подозираше.

Бен запали цигара и се замисли. Уликите сочеха в съвсем друга посока. Бе потърсил Лорио от лабораторията на Робърта, в присъствието на Мишел Зарди, който беше чул разговора и беше запомнил телефонния номер. Младежът бе излязъл веднага под претекст, че трябва да купи риба за котката си. И да продиктува номера на съучастниците си. След това го бяха потърсили от името на Лорио — с цената на известен риск, разбира се — защото истинският Лорио също би могъл да му се обади. Вероятно са направили проверка и са установили, че не е в града. Планът не беше съвършен, но им беше свършил работа. Бен бе позволил да го отвлекат с лекотата, с която човек си откъсва ябълка от дървото. Само навременната поява на Робърта го беше спасила от сигурна смърт. Ако не беше тя, в момента от него щеше да има само кървава следа по релсите.

Нима започваше да губи връзка с действителността? Това не трябва да се повтаря, никога!

По всичко личеше, че хората, които преследваха Робърта, преследват и него. А това означаваше само едно: работата беше сериозна и той трябваше да се захване с нея, независимо дали му харесваше, или не.