Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Той крачеше бавно покрай редиците употребявани коли и внимателно ги оглеждаше. Трябваше му нещо бързо и практично. Непретенциозно и не прекалено старо.

— А тази? — спря се той и посочи една от колите.

Автомонтьорът избърса ръце в комбинезона, оставяйки мазни следи по синия плат.

— Само на една година е, в перфектно състояние — отвърна той. — Как възнамерявате да платите?

— В брой, ако не възразявате — потупа джоба си Бен.

Десет минути по-късно вече натискаше газта на жълтото пежо 206 по авеню Дьо Гравел в посока на околовръстната магистрала на Париж.

— Струва ми се, че пилееш доста пари за обикновен журналист — отбеляза от съседната седалка Робърта.

Цяла сутрин Бен беше мислил какво да прави с нея. Първата му реакция бе да й даде пари за връщане в Щатите, за да се отърве от нея. Но след известен размисъл стигна до заключението, че би могла да му бъде полезна и тук, в Европа. Желанието й да разбере какво става съвпадаше с неговото. В момента тя без съмнение предпочиташе да остане до него — както от страх, така и поради болезненото си любопитство. Ако продължава да не й се доверява и да я държи в неизвестност, това без съмнение щеше да се промени.

— Добре, предавам се — рече с въздишка той и вдигна крака си от педала на газта, тъй като наближаваха обичайното задръстване преди входа на магистралата. — Не съм журналист.

— Знаех си! — плесна с ръце тя. — Ще бъдете ли така любезен да ме осведомите с какво всъщност се занимавате, мистър Бенедикт Хоуп? Между другото, това ли е истинското ти име?

— Да речем, че съм търсач — промърмори той, опитвайки се да открие пролука в трафика. В следващия миг моторът изрева и малката спортна кола се стрелна напред с такава скорост, че гърбовете им залепнаха за седалките.

— Търсач на какво? На неприятности?

— И така може да се каже — пусна крива усмивка той. — Понякога действително си търся белята, но този път нещата станаха прекалено сериозни.

— Какво търсиш? И защо дойде при мен?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да.

— Търся алхимика Фулканели.

— Охо! — зяпна Робърта, но бързо се овладя. — Добре, продължавай.

— Всъщност търся негов ръкопис. Не съм сигурен дали го е написал лично, или просто е бил негово притежание.

— Ръкописът на Фулканели значи — проточи тя. — Този стар мит!

— Чувала ли си за него?

— Разбира се.

— Но мислиш, че не съществува, така ли?

— Кой знае? — сви рамене тя. — Този ръкопис е нещо като Светия Граал на алхимията. Едни твърдят, че съществува, други отричат. Но никой не знае какво представлява и какво има в него. А на теб за какво ти е? Не ми приличаш на човек, който се увлича от подобни митове.

— Това е първият комплимент, който чувам от теб — усмихна се Бен.

— Не го приемай прекалено сериозно — изгледа го тя. — Не ми отговори на въпроса.

— На мен не ми трябва — отвърна след кратка пауза Бен. — Работя за един клиент.

— Който най-вероятно търси лек за тежка болест? Сега разбирам защо си ме потърсил. Трябва ти лекарство. Клиентът ти е болен, нали?

— Да кажем, че отчаяно се нуждае от лекарство — неопределено отвърна Бен.

— Сигурно е така — кимна Робърта. — А сега ще ми кажеш ли накъде си насочил новата си играчка?

— Чувала ли си името Жак Клеман? — отвърна с въпрос той.

— Разбира се. През двайсетте години на миналия век Клеман е бил помощник на Фулканели. Защо питаш?

— Според мълвата, малко преди да изчезне, Фулканели му е предал за съхранение някакви документи… — Бен направи малка пауза, срещна очаквателния й поглед и продължи: — Станало е в далечната хиляда деветстотин двайсет и шеста година. Клеман отдавна е мъртъв, но аз искам да разбера какво точно му е дал Фулканели.

— Как ще го разбереш?

— Първата ми работа беше да проверя дали Клеман има живи роднини. Бях убеден, че те ще могат да ми помогнат.

— И?

— Открих сина му. Казва се Андре, богат банкер в пенсия, който не беше особено общителен. При споменаването на Фулканели той и съпругата му буквално ме изгониха.

— Винаги става така, когато се споменава думичката „алхимия“ — отбеляза Робърта. — Добре дошъл в клуба.

— Както и да е — въздъхна Бен. — Не мислех, че ще ги чуя отново, но тази сутрин, докато ти още спеше, те ми се обадиха по телефона.

— Кой от тях?

— Пиер, техният син. Проведохме доста интересен разговор. Оказа се, че Андре има брат на име Гастон, който е черната овца в семейството. Той имал желание да продължи делото на баща си, което Андре ненавиждал и смятал за магьосничество.