Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

— Казвате, че този Клаус Райнфелд е откраднал важни документи, собственост на баща ви?

— И златния кръст!

— Какъв златен кръст?

— Много стар и много красив кръст, открит от Фулканели преди много години. — Клеман отново се задави, по устните му изби пяна: — Той беше ключът към истинското познание. Фулканели го поверил на баща ми малко преди да изчезне.

— А защо е изчезнал?

— Защото е бил предаден, също като мен — мрачно отвърна старецът.

— От кого?

— От най-близкия си човек. — Устните на Клеман се изкривиха в загадъчна усмивка, ръката му се плъзна под леглото и внимателно измъкна стара книга, подвързана с набръчкана синя кожа. Изглеждаше така, сякаш беше дъвкана от мишки в продължение на десетилетия. — Всичко е тук вътре.

— Какво е това? — любопитно се наведе Бен.

— Учителят на баща ми разказва историята на живота си — отвърна Клеман. — Това е личният му дневник — единственото, което Райнфелд не можа да открадне.

Бен и Робърта си размениха скрити погледи.

— Мога ли да го видя? — попита той.

Възрастният алхимик внимателно разгърна дневника. Пред очите на Бен се разкриха гъсти редове, изписани с равен старомоден почерк.

— Сигурен ли сте, че това е почеркът на Фулканели? — попита той.

— Разбира се! — Старецът му показа подписа на вътрешната корица.

— Много бих искал да купя тази книга, мосю.

— Не се продава! — отсече Клеман.

Бен помълча малко, после зададе следващия си въпрос:

— А какво стана с Клаус Райнфелд? Знаете ли къде е?

— Надявам се, че гори в ада, където му е мястото! — сви юмруци Клеман.

— Искате да кажете, че е мъртъв?

Но старецът вече беше потънал в поредния пристъп на неразбрано мърморене.

— Мъртъв ли е? — повтори Бен.

Погледът на алхимика беше отправен някъде надалеч и той размаха длан пред очите му.

— Едва ли ще измъкнеш нещо повече, Бен — обади се Робърта.

Той кимна, положи ръка върху рамото на стареца и леко го разтърси.

— Искам да чуете какво ще ви кажа, мосю Клеман — настоятелно започна той. — Веднага трябва да напуснете това място!

— Защо? — изграчи старецът и очите му бавно се фокусираха.

— Защото тук всеки момент ще се появят лоши хора, които не бива да срещате. Разпитвали са семейството на брат ви и може би вече знаят къде да ви намерят. Страхувам се, че ще ви причинят болка. Ето, вземете… — В ръката му се появи дебела пачка банкноти.

Очите на Клеман се разшириха от учудване.

— За какво ми са толкова пари? — попита с несигурен глас той.

— За да покриете разноските си на друго място — отвърна Бен. — Купете си нови дрехи, идете на лекар. Но най-важното е да се качите на влака и да заминете някъде надалеч. Наемете си квартира за месец-два, пък после ще видим… — От джоба му се появи нова пачка банкноти, още по-дебела от предишната. — А ако се съгласите да ми продадете дневника, ще получите и тези.

— Интересно ли е?

— Доста — разсеяно отвърна Бен и вдигна глава от бюрото. Робърта зяпаше през прозореца с чаша кафе в ръце и изглеждаше отегчена. Той отново сведе глава към дневника и внимателно прелисти пожълтелите страници, запълнени от равния елегантен почерк на алхимика.

— Струва ли си трийсетте бона?

Бен не отговори. Нямаше как да прецени много или малко пари бе дал на Клеман. Част от страниците липсваха, други бяха повредени и трудни за разчитане. Беше се надявал да открие в дневника информация за приказния еликсир, включително и някаква рецепта. Но прелиствайки страниците, си даде сметка, че подобни очаквания бяха, меко казано, наивни. В ръцете си държеше един обикновен дневник, в който ден по ден се разказваше животът на този човек. Очите му попаднаха на едно от по-дългите описания и той се зачете.

9 февруари 1924 г.

Изкачването беше продължително и опасно. Явно вече остарявам за подобни авантюри. Няколко пъти бях на косъм от смъртта, докато се катерех по почти отвесните скали, а лекият снежец изведнъж се превърна във виелица. В крайна сметка успях да се добера до върха и седнах, за да отпочинат треперещите ми крайници. Когато избърсах снега от очите си и вдигнах глава, видях руините на замъка точно пред себе си.

Годините не са пощадили някога гордата и непристъпна крепост на Амори дьо Леви. Войните и чумата са взели своето, войнствени династии са се раждали и умирали, земята е преминавала от ръце в ръце. Изминали са повече от пет века от последната обсада на замъка — и бездруго достатъчно стар — в резултат на отдавна забравена фамилна вражда. Масивните му кръгли кули са почти срутени, а високите надупчени стени са покрити с лишеи и мъх. Вътрешността му е напълно унищожена от пожар, вследствие на който се е срутил и покривът. Вятърът, дъждът и слънцето са довършили останалото.