Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

По-голямата част от развалините е покрита с тръни, които доста затрудниха приближаването ми до главния портал с готическа арка. От някога солидните дървени крила са останали само железните панти, забити дълбоко в камъка. Вътрешността на замъка ме посрещна с мъртвешка тишина. Надеждата да открия онова, което търсех, бързо се превърна в отчаяние.

Започнах да се лутам из вътрешния двор, оглеждайки останките от кули и високи стени. В долния край на извита каменна стълба открих входа на старо хранилище. Влязох, за да се скрия от вятъра, и запалих огън, за да се стопля.

Виелицата ме принуди да остана сред развалините в продължение на два дни. Скромните запаси от хляб и сирене бяха достатъчни, за да оцелея. Имах одеяло за завивка, а за пиене топях сняг в тенджерката, която винаги носех със себе си. През цялото време обикалях руините с трескавата надежда, че ще открия доказателства за резултатите от моите изследвания.

Знаех, че ако изобщо съществува, наградата ми няма да е на повърхността, сред руините на кулите, а някъде долу — сред лабиринта от тунели и тайни помещения, прокопани в скалата под крепостта. Много от тях се бяха срутили с течение на времето, но имаше и запазени. Там открих страховити килии, където костите на нещастните им обитатели отдавна се бяха превърнали в прах. Докато се лутах из влажното подземие с газена лампа в ръка, се молех за душите им.

След десетки часове на жестоко разочарование пропълзях през полусрутен тунел и се озовах в правоъгълна зала. Вдигнах лампата и с трепет разпознах сводестия таван и изписаните по него гербове, които открих в Париж, гравирани върху изгнила дървена плочка. Това беше мигът, в който разбрах, че моите търсения са се увенчали с успех, и сърцето ми се разтуптя от радост.

Открих мястото след много внимателен оглед на помещението. Отстраних дебелите паяжини, издухах облаците прах и пред очите ми най-сетне се появиха знаците, издълбани в камъка. Както очаквах, те ме насочиха към точно определена плоча на пода. Разрових влажната пръст по ръбовете й, пъхнах пръсти под нея и успях да я повдигна с цената на големи усилия. Когато зърнах дупката отдолу и осъзнах какво съм открил след толкова много мъки, паднах на колене и очите ми се напълниха със сълзи на облекчение и благодарност.

Измъкнах тежкия предмет с разтуптяно сърце и се заех да отстраня прогнилата овча кожа, в която беше обвит. Желязната кутия беше непокътната. Пъхнах ножа си под капака и натиснах. Въздухът излезе със съскане и кутията се отвори. Бръкнах вътре с треперещи ръце, съдържанието й проблесна под жълтеникавата светлина на лампата.

Никой през последните седемстотин години не беше виждал това, което се разкри пред очите ми. Каква радост!

Убеден съм, че съдържанието на кутията е дело на моите предци катарите. Предметите в нея бяха изработени с изключително майсторство, останало скрито за поколенията в продължение на векове. Взети заедно, те най-вероятно съдържат в себе си ключа за Тайната на тайните — крайната цел на нашата работа. Чудото е толкова невероятно, че аз все още се страхувам да мисля за последиците от него.

Жаден за повече подробности, Бен нетърпеливо прелисти няколко страници.

3 ноември 1924 г.

Очакванията ми се оправдаха напълно. Древният ръкопис се оказа изключително труден за дешифриране — много по-труден, отколкото си мислех. В продължение на няколко месеца работих ден и нощ върху превода на архаичните езици, хитроумно кодираните послания и многобройните капани, заложени в него. Но днес най-после усилията ни бяха увенчани с успех. Двамата с Клеман сме богато възнаградени за упоритостта и неуморната работа.

Разтопихме веществата в тигел над огнището, след като отделихме солите им и ги подложихме на специална дестилация. Лабораторията се изпълни със странно съскане, а Клеман и аз останахме крайно учудени от сладкия аромат на цветя и свежа пръст, който се разнесе във въздуха. Течността придоби златист цвят. Прибавихме към нея малко живак и оставихме разтвора да изстине.

А когато отворихме тигела…

Останалата част от страницата беше унищожена от мишките и влагата.

— Мамка му! — изруга Бен. Може би тук все пак нямаше нищо важно. Той продължи да чете, взирайки се в избледнелите от влагата редове.

8 декември 1924 г.

Как се изпробва субстанцията, наречена Еликсир на живота? Приготвихме микстурата, спазвайки точно инструкциите на прадедите ми, но Клеман, моят скъп приятел, се страхуваше да я опита. За разлика от него аз вече погълнах около сто грама от сладникавата течност. Засега не усещам нищо особено. Оставям на времето да разкрие необикновената й способност да съхранява живота…