Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

— Това е обяснимо — кимна Робърта.

— На практика Гастон бил лишен от наследство и прогонен, защото бил срам за фамилията. Не искали да имат нищо общо с него.

— Той жив ли е още?

— Да. Живее недалеч оттук, в стара ферма.

— Натам ли пътуваме? — облегна се в седалката Робърта.

— Не очаквай кой знае какво — предупреди я Бен. — По всяка вероятност става въпрос за човек, който не е с всичкия си. Ти как им викаше?

— Откачалки. Така да се каже технически термин.

— Непременно ще го запомня.

— Мислиш, че Гастон Клеман все още пази документите, предадени от Фулканели на баща му…

— Струва си да проверим.

— Всичко това е много интересно, но какво става с намеренията ти да откриеш кой и защо се опитва да ни убие?

— Още не съм свършил — стрелна я с поглед той. — Пиер Клеман ми каза и още нещо: аз не съм първият, който е разпитвал баща му за Фулканели. Преди няколко дни той бил посетен от трима мъже, които му задавали същите въпроси, а в допълнение разпитвали и за мен. Изглежда, че всичко е свързано по някакъв начин — ти, аз, преследвачите ни, ръкописът.

— Но как? — объркано го погледна тя.

— Все още не знам.

Въпросът е как тримата мъже са научили за Гастон Клеман , добави на себе си Бен.

Може би в момента пътуваха към поредния капан.

Около час по-късно се добраха до порутената ферма, в която според думите на Пиер Клеман живееше чичо му. Спряха пред дъсчена ограда на около половин километър от пътя и Бен направи справка с импровизираната си карта.

— Тук е — каза той.

Тръгнаха пеш към фермата. Ниско надвисналите над главите им облаци обещаваха скорошен дъжд. Бен незабелязано разкопча кобура си, а ръката му остана върху якето, на сантиметри от ръкохватката на пистолета. От двете страни на покрития с каменни плочи двор се издигаха занемарени постройки. В дъното се виждаше полусрутен обор, залепен за дъсчен хамбар със заковани прозорци. Тънка струйка дим се виеше от прогнил ламаринен кюнец.

Бен внимателно се огледа, готов за всякакви изненади. Но наоколо беше пусто.

Хамбарът изглеждаше празен. Вътрешността му беше задимена, въздухът тегнеше от странна и доста неприятна миризма. Единственото помещение се осветяваше от слабата дневна светлина, която проникваше през закованите с дъски мръсни прозорци. През една дупка в покрива с цвърчене влитаха и излитаха птички. На платформа върху ниски колове в ъгъла се виждаше старо кресло с изтърбушена тапицерия, маса с очукан телевизор и покрито с мръсни одеяла легло. В другия й край имаше огромно, покрито със сажди огнище, през чиито паянтови железни вратички излизаше задушлив дим с неприятна миризма. Около огнището бяха наредени грубо сковани маси, отрупани с книги, листове хартия и стъклени контейнери, свързани с гумени и пластмасови маркучи. Върху няколко спиртника клокочеха странни субстанции, които воняха ужасно. В тъмния ъгъл бяха струпани всякакви боклуци — щайги, счупени контейнери, купища празни бутилки.

— Каква дупка, господи! — промълви Робърта.

— Поне няма мухи — отбеляза Бен.

— Много смешно! — сухо каза тя, после мрачно поклати глава. — Гадняр!

Бен се насочи към една от масите, върху която лежеше стар ръкопис, притиснат в краищата от едри късове кварцов кристал. Взе го и започна да го прелиства. Във въздуха се вдигна облак прах, миниатюрните частици затанцуваха на светлината, проникваща от процепа на близкия прозорец. Бен започна да чете думите, изписани с едър и равен почерк:

Ако билката чу-шен удължава живота, значи си струва човек да опита този еликсир.

Златото е метал, който не се разпада и не изчезва с времето.

Затова е най-ценното нещо на този свят.

Ако алхимикът създаде този еликсир, животът ще стане вечен.

Белите коси отново ще станат черни, опадалите зъби ще поникнат отново, изкуфелият старец ще се превърне в кипящ от жизненост младеж, бабичката отново ще стане девойка.

Всички, които са понесли пораженията на времето, ще започнат нов живот.

— Откри ли нещо? — попита Робърта, надничайки над рамото му.

— Не знам. Но това тук ми изглежда интересно.

— Дай да видя — застана до него тя и очите й пробягаха по написаното.

Бен огледа масата, но върху нея нямаше нищо друго, което да прилича на древния ръкопис. Купищата прашна хартия с назъбени краища съдържаха някакви странни диаграми, чертежи и непознати символи.

— Случайно да имаш понятие за какво служи всичко това? — попита с въздишка той.