Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

— Трябва да прочетем всички, от начало до край — каза Робърта и плъзна курсора надолу по списъка. — Ето го последния прикачен файл, за който ти споменах. — Кликна върху кламера, за да отвори файла, и му показа снимките. Бен внимателно ги прегледа, затвори прозореца и щракна мишката върху надписа СЪСТАВИ НОВО СЪОБЩЕНИЕ. Над него веднага се отвори празен правоъгълник.

— Хей, какво правиш?

— Възкресявам нашият приятел Мишел Зарди — отвърна той и адресира новия имейл до Саул, който не се отличаваше от предишните. Започна да пише, а очите на Робърта се разшириха от тревога.

Сещаш ли се кой ти пише? Да, да, точно така! Не ударихте когото трябва, а убихте приятеля ми, гадни копелета! Аз държа Райдър, която май ви трябва. Ще ви я предам, но само ако следвате точните ми инструкции.

Бен се облегна и огледа творението си.

— Е, не е Шекспир, но ще свърши работа — каза той.

— Какво правиш, да те вземат мътните? — ужасено попита Робърта и скочи.

Той внимателно хвана ръката й и я накара да седне.

— Нали искаш да разбереш кой те преследва? — попита той, забеляза недоверието в очите й и с въздишка хвърли на масата връзка ключове. — Ето, вземи ги. Сега е моментът да си тръгнеш, ако наистина го мислиш. — Извърна се към компютъра, довърши имейла и натисна клавиша ИЗПРАТИ.

— Бомбите полетяха към целта — промълви той.

Гастон Клеман не бързаше да изпълни съвета на Бен. Преброи за пореден път новопридобитото си богатство, наля си една чаша с евтино вино и вдигна мълчалив тост за странния англичанин.

Новите посетители го завариха да дреме в оръфаното кресло с полупразната бутилка в ръце. Годар, Берже и Нодон смъкнаха скимтящия Клеман от дървената платформа и го захвърлиха на цимента. Тежък юмрук размаза носа му. Рукналата кръв попи в сплъстената му брада.

— Кой ти даде парите? — изрева гневен глас в ухото му. — Говори! — В слепоочието му се заби хладно дуло. — Кой е идвал тук? Как му е името?

Клеман направи опит да си спомни, но паметта му изневери. Побоят продължи с нова сила. Лицето му се поду, очите му се затвориха, подът около него се покри с повръщано и лепкава кръв.

— Il est Anglais! — изскимтя най-сетне той.

— Какво казва?

— Казва, че англичанинът е бил тук.

Тежкият ботуш върху врата му спираше дишането му и притискаше лицето му в твърдия цимент. Той хлъцна един-два пъти и припадна.

— По-полека, момчета — обади се Берже. — Шефът го иска жив.

Аудито напусна изоставената ферма със сърдито ръмжене на мотора и с припадналия Клеман в багажника. От прозорците на хамбара изскочиха алени пламъци, към небето се издигна стълб черен дим.

Моник Банел се разхождаше в парка „Монсо“ с петгодишната си дъщеря Софи. Паркът беше малък, но много приятен. Моник обичаше да се разхожда по спокойните алеи, да слуша птичите песни и да наблюдава лебедите в малкото езеро. Идваше тук всеки ден след работа, като преди това се отбиваше да вземе Софи от детската градина.

Сега тя поздрави жизнерадостно елегантния възрастен господин, който беше разтворил вестник на любимата си пейка.

Както винаги момиченцето не пропускаше нищо от случващото се сред храстите и дърветата около алеята, очите й радостно блестяха.

— Виж, мамо! — внезапно възкликна то. — Едно кученце иска да се запознае с нас! Нали е много красиво?

Майка й се усмихна.

Кученцето беше малък кокер — бял, на кафяви петна. Около шията му имаше тънка червена каишка. Моник инстинктивно се огледа, търсейки собственика му. Много парижани извеждаха кучетата си тук, особено следобед.

— Може ли да си поиграя с него, мамо? — попита Софи и протегна ръце към кокера, който тромаво подтичваше към тях. — Здравей, кученце, как се казваш? Мамо, какво е това в устата му?

Кучето спря пред тях, изплю нещо в краката на Софи и размаха опашка. Преди майката да успее да го спре, детето вдигна предмета и любопитно започна да го разглежда. После се обърна към Моник и недоумяващо я погледна.

Моник Банел нададе пронизителен писък. Детето й държеше част от обезобразена човешка ръка.

Монпелие, Франция

Чиракът мислеше единствено за онова, което видяха в подземието на къщата. То не приличаше на склад, а още по-малко на кучкарник. Железните пръти и куките на тавана продължаваха да са пред очите му. Спомни си за книгите, в които се описваха подземията на древни замъци. Но тази сграда беше модерна, с остъклена фасада и изобщо не приличаше на замък. Въпреки това подземната й част наподобяваше средновековен затвор.