Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Беше петък следобед. Той приключи работа в 6:30 ч. Беше свободен чак до понеделник сутринта. И слава богу. Чичо Ришар беше добър човек — е, през по-голямата част от времето — но работата си беше жива скука. Всъщност и чичо Ришар му беше безкрайно скучен. Марк мечтаеше за по-вълнуващ живот. Ненапразно майка му непрекъснато повтаряше, че има развинтено въображение. Според нея то било подходящо за човек, който иска да стане писател, макар че не носеше пари. Пари се печелеха с добър занаят, какъвто е този на електротехника. Нали Марк не искаше да свърши като баща си? Безпаричен комарджия, който влиза и излиза от затвора и бяга от семейството си, защото не може да носи отговорност за него. Далеч по-разумно бе да е като чичо Ришар — стабилен и уважаван майстор електротехник, който сменяше колата си всеки две години, редовно изплащаше ипотеките си, членуваше в местния голф клуб и се грижеше за съпругата и двете си деца. Това беше идеалът на майка му и тя нямаше намерение да отстъпи. Но Марк не беше сигурен дали иска да завърши живота си като някой от двамата братя. Той имаше по̀ други мечти. След като не можеше да бъде писател, защо да не стане детектив? Мистериите винаги го бяха вълнували, а той беше убеден, че току-що е попаднал на нещо подобно.

Няколко пъти се приближаваше до масата и отваряше чекмеджето, в което беше скрил намерения в подземието предмет. Не беше казал на никого за него. Според некомпетентното му мнение той беше изработен от злато. Дали този акт го правеше крадец като баща му? Не, не, той си го бе намерил, значи си беше негов. Но що за място бе това? Какви тайни криеше?

Марк довърши вечерята си и прилежно отнесе чинията и приборите в умивалника. После грабна каската, взе ключовете от масичката в антрето и се насочи към вратата. Преди да излезе, той хвърли едно електрическо фенерче в раницата си и я преметна през рамо. След кратък размисъл прибави към него и блокчето шоколад, което зърна на масичката.

— Марк, къде отиваш? — извика майка му.

— Излизам.

— Питам къде.

— Не знам, просто излизам.

— Добре, но не закъснявай.

Сградата се намираше относително близо — на около петнайсет километра от дома на Марк. След няколко фалшиви старта и кръгчета за заблуда той се озова пред портала, от двете страни на който се издигаше висока каменна стена. Вече се здрачаваше. Крилата от ковано желязо бяха плътно затворени. Надничайки през тях, Марк успя да зърне и самата сграда — солидна и добре осветена зад няколко редици дървета. Изключи пърпорещия двигател на мотопеда, изтика го през уличното платно и го скри в храстите.

Каменната ограда правеше плавен завой навътре, отдалечавайки се от пътя. Момчето се изкатери по чакълестия насип и тръгна покрай стената през високата трева. Не след дълго стигна до стар дъб, чийто клони бяха надвиснали над стената. Прегърна дебелия ствол и запълзя нагоре. Скоро стигна до един от по-дебелите клони, плъзна се по него и стъпи горе — първо с единия крак, а после и с другия. Изчака да успокои дишането си, увеси се на ръце и скочи в храстите от другата страна.

Известно време остана скрит в сянката, наблюдавайки сградата. Прозорците на партера светеха. Марк довърши шоколада, избърса устата си с длан и пое през ниско подстриганата трева. Скоро се добра до сградата и установи, че партерните прозорци са твърде високо, за да надникне през тях. На няколко метра по-нататък се виждаха стъпала, които явно водеха към входа на първия етаж. Той прецени, че ако ги изкачи до половината, вероятно ще може да надникне през близкия прозорец.

В момента, в който пое натам, порталът автоматично се отвори и две черни коли със запалени фарове безшумно поеха по алеята. Марк се притисна до стената. Колите го подминаха и изчезнаха зад ъгъла. Той бързо ги последва и успя да види как се спускат по стръмния наклон към подземния паркинг. Мъркането на двигателите изведнъж се превърна в тихо боботене, усилено от ехото на затвореното пространство. Момчето предпазливо тръгна натам. До слуха му достигна затръшване на врати и приглушени гласове. Притичвайки на пръсти надолу по бетонната рампа, то успя да зърне как от колите слизат неколцина мъже и бавно се насочват към асансьора в дъното на гаража.

Но нещо не беше наред. Един от мъжете явно не искаше да върви с останалите. Ама никак не искаше. Вероятно по тази причина останалите го влачеха, без да обръщат внимание на уплашените му викове. За ужас на Марк един от мъжете извади пистолет. Но вместо да застреля съпротивляващия се мъж, той само го халоса по главата. Бликналата кръв покапа по цимента. Замаян от удара, пленникът престана да се съпротивлява и мъжете отново го помъкнаха към асансьора.