Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Прибра се в апартамента си някъде към пет и половина. Краката й с усилие преодоляха стръмните скърцащи стълби до третия етаж. Днешната тренировка беше доста изтощителна, а уличните задръствания изсмукаха и последните й сили.

Извади ключовете си, но в същия миг забеляза, че вратата е отворена. Може би Мишел беше забравил нещо. Само той имаше ключ освен портиерката. Но едва ли щеше да остави отключено.

Влезе и надникна през открехнатата врата на лабораторията.

— Мишел?

Не получи отговор, бутна вратата и влезе.

— О, господи!

Всичко беше обърнато наопаки. Подът беше покрит с разпилени листове хартия и преобърнати чекмеджета. Но Робърта не гледаше тях, а едрия мъж с черна качулка на главата, който се стрелна към нея.

Тя механично вдигна ръце и отби атаката на дългите пръсти, облечени в кожена ръкавица, които се насочиха към гърлото й. Очевидно изненадан, нападателят се поколеба за миг, но той беше напълно достатъчен за Робърта, чийто крак се стрелна към коляното му. Ако ударът беше попаднал в целта, борбата щеше да приключи. Но мъжът успя да се дръпне и кракът й само се плъзна по прасеца му. Той извика от болка и се свлече на пода.

Робърта се обърна и побягна, но мъжът я препъна с ръка и тя се строполи на дъските. Главата й се удари в стената и пред очите й заиграха разноцветни кръгове. Миг по-късно тя се изправи. Мъжът беше на два метра от нея, в ръката му проблесна нож. Вдигнал го високо над главата си, той се понесе към нея.

Робърта имаше известни познания в тази насока. Опитният боец държи ножа близо до тялото си и се стреми да нанесе хоризонтален удар. Подобна позиция лишава противника от възможността да се защити. Но ударът, нанесен с вдигната ръка, от горе на долу, беше съвсем друга работа. Тя знаеше, че може да го блокира — поне на теория. В клуба по карате тренираха с гумен нож, като ударите се нанасяха с умишлено забавена скорост.

Истинското острие се стрелна към нея с огромна скорост, но тя се оказа по-бърза. Едната й ръка стисна китката на нападателя, а другата рязко извъртя лакътя му в посока, обратна на движението. В същото време коляното й потъна в слабините му. Усети как костите на ръката му пропукаха, ушите й писнаха от острия вик на болка. Лицето под маската се разкриви, ножът изтрака на пода, последван от едрото тяло. Мъжът падна по очи и нададе нов отчаян вик, тялото му се разтърси от конвулсии.

Изправена над него, Робърта го гледаше с разширени от ужас очи. Мъжът бавно се претърколи по гръб, дръжката на ножа стърчеше от слънчевия му сплит. Той я сграбчи с две ръце и направи отчаян опит да я измъкне. Броени секунди по-късно движенията му станаха забавени, конвулсиите спряха. Малки локвички кръв се появиха от двете страни на неподвижното тяло.

Клепачите й затрепериха, коленете й се подгънаха. Отчаяно се надяваше, че това е само кошмар и когато отвори очи на пода няма да има нито труп, нито локва кръв около него. Но, уви, трупът си беше там и я гледаше със стъклен поглед. И с отворена уста.

Всяка фибра на тялото й крещеше да се маха оттук, но тя тръсна глава, клекна и протегна трепереща ръка към вътрешния джоб на черното яке. В него имаше малък, подгизнал от кръв бележник. Робърта потисна отвращението си и започна да го прелиства. Търсеше име, телефонен номер или друга полезна информация.

Бележникът се оказа почти празен. Само на последната страница бяха записани два адреса, небрежно надраскани с молив. Единият беше нейният, а другият на Мишел.

Значи са пипнали и него! Трескаво бръкна в сака за телефона, включи го и започна да прехвърля запаметените номера. Стигна до М. З. и натисна бутона за набиране.

— Хайде, обади се! Моля те, обади се! — простена през стиснати зъби тя.

Но след няколко позвънявания насреща се включи гласовата поща.

Дали да се обади в полицията? Не, нямаше време. Положително щяха да я държат цял час на телефона, преди да я свържат с когото трябва. Трябваше да стигне до дома на Мишел, и то веднага. Прескочи трупа и внимателно открехна входната врата. Стълбището беше пусто. Излезе на площадката, заключи след себе си и хукна надолу.

Гумите изскърцаха и колата закова пред блока на Мишел. Робърта изскочи навън и изтича към домофона встрани от входната врата. Откри името на Мишел и продължително натисна бутона, нетърпеливо потропвайки с крака.

Две-три минути по-късно от входа излезе усмихната двойка и тя успя да се шмугне във фоайето, преди вратата да се затвори. Озова се в дълъг и тъмен коридор, който водеше към стълбището. Вдясно беше прозорчето на портиерната, зад която се виждаше полуотворената врата към задния двор. Апартаментът на Мишел беше на партера. Тя почука на вратата, но никой не отвори. Изчака няколко секунди, след което се обърна и изтича в двора. Прозорчето на банята беше открехнато. Без да се колебае нито секунда, тя се вдигна на мускули и успя да се промуши през него въпреки миниатюрните му размери.