Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Апартаментът се оказа празен, без никакви признаци на живот. Но на кухненската маса имаше все още топла чаша кафе и остатъци от храна, а компютърът във всекидневната беше включен. Сигурно току-що е излязъл, помисли си с облекчение тя. И вероятно скоро ще се върне.

Резкият звън на телефона я накара да подскочи. След няколко сигнала се включи телефонният секретар. Познатият глас на Мишел изрече стандартния поздрав, последва продължителен сигнал и машината се включи на запис.

Робърта напрегнато слушаше гърления глас, който говореше на френски.

— Обажда се Саул. Докладът ти е получен, планът вече е в ход. Довечера ще се погрижим за БХ.

Какво става, за бога? Какъв доклад? С кого е в контакт Мишел? Нима и той, довереният помощник и приятел, се беше забъркал в тази работа? Планът вече е в ход. Раменете й потръпнаха от ужас.

Седна пред компютъра и кликна два пъти върху иконата на електронната поща. Започна да проверява изпратените имейли, главата й се замая. Не след дълго откри дълга колона имейли, маркирани като доклади с последователни номера. Най-старият беше отпреди няколко месеца, а последният беше изпратен съвсем наскоро. Интервалът между тях беше един и същ — две седмици. Робърта кликна върху номер 14, очите й пробягаха по текста.

— Какъв гаден плъх си ти, Мишел! — гневно възкликна тя.

Докладът точно описваше последните й научни открития, включително резултатите от експеримента с мухите в стъкленица А.

— Какво целиш, по дяволите?

Отвори последния имейл, изпратен само преди час. Към него имаше прикачен файл, но тя прочете първо текста: Днес, 20 септември, вторник, беше проведена среща с английския журналист Бен Хоуп. Робърта поклати глава и кликна на прикачения файл. Той се оказа запълнен с дигитални снимки. Отвори ги последователно.

Всички те документираха днешната й среща с Бен Хоуп в лабораторията. Те можеха да бъдат дело само на един човек — Мишел, който очевидно беше използвал камерата на мобилния си телефон, докато се преструваше, че рови из папките.

Довечера ще се погрижим за БХ , потръпна тя. Беше съвсем ясно за кого става дума.

Изведнъж вдигна глава и замръзна на място. Някой идваше. Миг по-късно издрънчаха ключове, вратата се отвори. Робърта светкавично приклекна зад близкото канапе и затаи дъх. До слуха й достигна познатото подсвиркване на Мишел, придружено от стъпките му по коридора.

В следващия миг той влезе в стаята, продължавайки да си подсвирква, и започна да вади продуктите от торбичката в ръцете си. После пристъпи към телефонния секретар и прослуша последното съобщение. Робърта надникна иззад облегалката на канапето, защото много й се искаше да види лицето му, докато слушаше съобщението на Саул. Но Мишел само кимна, без да покаже никакви чувства.

Гаден предател , помисли си тя. Не можеше да повярва, че това е Мишел, на когото беше имала пълно доверие. Изведнъж й се прииска да скочи и да го стисне за гушата, но предпазливостта й надделя.

Ами ако е въоръжен? Или е по-добър от нея? Мишел очевидно имаше опасни приятели. Вероятно щеше да се окаже, че съвсем не е толкова отстъпчив и добродушен, за какъвто й се представяше. Не, пряката конфронтация бе лоша идея.

Мишел изтри съобщението от касетата, промърмори „каква жега, господи“ и отиде да отвори прозореца в другия край на стаята. После извади от торбичката кутийка бира и блокче шоколад, седна на един стол и включи телевизора с помощта на дистанционното. Избра канал с анимационни филми и отпи глътка бира.

Робърта моментално прецени, че това бе нейният шанс. Изпълзя иззад канапето. Трябваше да се добере до отворения прозорец и да изскочи през него, докато домакинът зяпа анимационни филмчета.

Но едва изминала няколко сантиметра, тя се закова на място от острия вик на Мишел:

— Хей, какво правиш тук?

Младежът се надигна от стола, а тя остана на място, с наведена глава. Пипнаха ме!

— Аха, значи си дошла оттам — смекчи се тонът на Мишел.

Объркана и озадачена, Робърта бавно вдигна глава.

Мишел се насочи към компютъра в дъното.

— Ела тук, миличка. Ах ти, лошо коте!

Пухкавата бяла котка беше скочила на масичката и ближеше чинията с недовършената храна. Мишел я взе в ръце и започна да я гали. Котката измяука, изтръгна се от прегръдката му и избяга от стаята. Той извика, лапна одраскания си пръст и хукна след нея.

— Лютен, спри! Веднага се върни, чуваш ли?

Робърта скочи, прекоси на пръсти малкия коридор и безшумно отвори входната врата. В следващия миг беше навън. Зад гърба й долетя гневният глас на Мишел, който продължаваше да хока котката.