Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Когато на местопроизшествието се появи първият полицай, той вече беше далеч.

Люк Симон закъсняваше. Преоблече се в цивилен елегантен костюм още в участъка и хукна към колата, затягайки в движение възела на вратовръзката си. Подчинените му учудено гледаха след него и се питаха за къде ли се е разбързал наконтеният инспектор.

Той се включи в оживения трафик на парижките улици и хвърли нетърпелив поглед на часовника си. Масата в „Ги Савой“ беше запазена за осем вечерта, но Люк се добра там едва в 8:33 ч. и с бърза крачка последва сервитьора през пълното с посетители помещение. На фона на дискретната джазова музика той зърна Елен, която отмяташе лъскавата си черна коса и нервно прелистваше някакво списание на масата за двама в далечния ъгъл. Нареди на сервитьора да донесе бутилка шампанско и забърза към нея.

— Нека позная — въздъхна тя, докато Люк се настаняваше на малката кръгла маса. — Пак не си успял да се измъкнеш навреме.

— Дойдох по най-бързия начин — оправда се той. — Но нещо изникна в последния момент.

— Както винаги. Работата е с предимство дори и на годишнината от сватбата ти.

— Самоубийците не ги е грижа за личните ни планове — отбеляза Люк, усещайки как познатата бариера на напрежение отново се издига помежду им. Това чувство му беше отдавна познато. — А, ето го и шампанското! — пресилено бодро се усмихна той, извърнал глава към приближаващия се сервитьор.

Изчакаха мълчаливо ритуала по отварянето на бутилката и разливането на пенливата течност. Сервитьорът постави виното в сребърна шампаниера с лед и се отдалечи.

— Ами… честита годишнина — вдигна чашата си Люк и леко я докосна до нейната.

Тя го гледаше и мълчеше. Нещата очевидно вървяха на зле. Той се засуети и измъкна от джоба си малка кутийка.

— Донесох ти подарък. Хайде, отвори го.

Елен се поколеба за миг, преди дългите й тънки пръсти да свалят опаковката.

— Картие? — вдигна вежди тя, отваряйки капачето.

— Знам, че винаги си го искала — промърмори той, следейки внимателно изражението на красивото й лице.

Тя прибра златния часовник обратно в кутийката и я хвърли на масата.

— Много е красив, но не е за мен.

— Какво искаш да кажеш? Как така не е за теб?

Тя тъжно поклати глава.

— Дай го на следващата.

Лицето му потъмня.

— Какво говориш, Елен?

— Искам да сложа край на този брак, Люк — сведе очи тя. — Не мога повече.

Той дълго мълча. Шампанското пускаше мехурчета в недокоснатите чаши.

— Знам, че напоследък нещата излязоха от контрол — въздъхна най-сетне Люк. — Но мога да ти обещая, че скоро всичко ще се оправи. Наистина ще се оправи, Елен!

— Четири години слушам все същото. Нищо няма да се оправи.

— Но… Но аз те обичам. Нима това няма значение за теб?

— Срещнах друг човек.

— О, така ли? Избрала си най-подходящия момент да ми го кажеш!

— Съжалявам. Опитвах и преди, но твърде рядко те виждам. Трябваше да си определим среща, за да можем да поговорим.

— Значи си имаш друг, така ли? — направи гримаса той. — И кой е мръсникът, ако смея да попитам?

Тя не отговори.

— Попитах те кой е мръсникът! — изкрещя той и стовари юмрук върху масата. Чашата му се преобърна и с трясък се разби на пода. Заведението утихна, посетителите започнаха да се обръщат.

— Браво, сега му е времето за един хубав скандал.

Към масата пристъпи сервитьор с намръщена физиономия.

— Мосю, ще ви помоля да запазите…

— Изчезвай! — изръмжа през стиснати зъби Люк. — Иначе ще те изхвърля през шибания прозорец!

Сервитьорът бързо се отдалечи и отиде да шепне нещо на управителя, който мрачно наблюдаваше сцената.

— Ето, виждаш ли? Винаги става така. Това е твоята реакция.

— Може би все пак ще ми кажеш с кого се чукаш, докато аз съм затънал до гуша в кръв и мръсотии!

Той си даваше ясна сметка, че подобно поведение само влошава нещата, стисна зъби и си заповяда: Запази спокойствие, да те вземат мътните!

— Не го познаваш. Ти живееш в компанията на ченгета, мошеници, убийци и мъртъвци.

— Такава ми е работата, Елен.

Една сълза се плъзна по съвършено оформената й скула.

— Да, такава ти е работата, такъв е животът ти — изхълца Елен. — Може би затова говориш само за смърт.

— Но ти знаеше с какво се занимавам, когато се срещнахме. Аз съм ченге и върша всичко, което вършат ченгетата. Какво се е променило?

Люк замълча, опитвайки се да овладее поредния гневен изблик.

— Аз се промених. Мислех, че ще свикна. Надявах се, че ще мога да живея в очакване и тревога, да прогоня ужасната мисъл, че някой ден ще се прибереш в ковчег. Но не мога повече, Люк! Не мога да дишам! Искам отново да се почувствам жива!