Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Уини никога не беше отваряла уста по този въпрос, но изпитваше дълбока тревога, че начинът му на живот, най-вече работата и пиенето рано или късно щяха да го вкарат в гроба. Знаеше достатъчно за работата, за да прецени, че е опасна, но знаеше и за кашоните с уиски, които той държеше в стаята си. Само Господ Бог щеше да реши кое от двете ще го повали. Но най-много я притесняваше фактът, че за него това, изглежда, нямаше никакво значение.

Ех, ако можеше да намери нещо, на което да държи, въздъхна старицата. Или по-скоро някого. Малко жени бяха правили безуспешни опити да се доближат до него и да го накарат да ги обича, но Бен категорично се дистанцираше от тях и ги прогонваше. Уини прекрасно знаеше, че той се бои да обича. Сякаш умишлено беше прогонил това чувство от душата си, запечатвайки завинаги пустотата в нея.

Тя все още го помнеше като младеж, кипящ от енергия и оптимизъм, с мечти и вяра, която му даваше сила, различна от тази, която предлагаше бутилката. Но това беше отдавна, много отдавна, още преди онази ужасна случка. Тя въздъхна при спомена за онова време. Но дали беше отминало то? Тя беше единственият човек освен Бен, който разбираше причините за начина му на живот и чувстваше болката в душата му.

Частният самолет бързо го пренесе от ирландското крайбрежие до графство Съсекс в южната част на страната. Край пистата го очакваше черен ягуар суверен. Мълчаливите безименни мъже в сиви костюми, които го бяха взели от дома му, бързо го вкараха на задната седалка. Той се настани удобно, извади плоската бутилка от джоба си и отпи голяма глътка уиски. В момента, в който я прибра, срещна в огледалцето погледа на униформения шофьор.

Безшумната лимузина плавно отби от пътя и пое по тясна асфалтирана алея, която свършваше пред арка във висока каменна стена. Двете крила от ковано желязо се отвориха автоматично и ягуарът пое по частен път, край който се виждаха малки вили. Бен се обърна да погледне няколко великолепни коня, които препускаха на воля в просторен манеж, ограден с ниска бяла ограда. Пътят минаваше покрай безупречно поддържани градини. В дъното бавно изплува внушителната резиденция, оградена от стройни кипариси. Беше построена в грегориански стил, с широко стълбище към главния вход с класически колони от двете страни.

Бен неволно се запита с какво си вади хляба евентуалният му клиент. Резиденцията пред очите му струваше някъде между четири и пет милиона. По всяка вероятност и тук ще става въпрос за О & О, както при повечето му богати клиенти. В последно време се наблюдаваше бързо разрастване на бизнеса с отвличанията с цел откуп, наричан съкратено О & О. Говореше се, че в някои страни от него се печели повече, отколкото от търговията с хероин.

Ягуарът подмина големия декоративен фонтан и плавно спря пред внушителното стълбище. Бен слезе, без да чака шофьора да му отвори вратата. По стъпалата се спускаше мъж с протегната ръка.

— Аз съм Алекзандър Вилърс, личният асистент на мистър Феърфакс — представи се той. — Разговаряхме по телефона.

Бен кимна и го огледа. Вилърс изглеждаше на около четирийсет и пет. Носеше тъмносин блейзър и скъпа вратовръзка.

— Радвам се, че дойдохте — добави той. — Мистър Феърфакс ви очаква.

Прекосиха просторно мраморно фоайе, изкачиха широко извито стълбище и поеха по дълъг, облицован с тъмна ламперия коридор с много картини и стъклени витрини по стените. Вилърс спря пред една врата и почука.

— Влезте — чу се звучен мъжки глас.

Тежките кадифени завеси на широкия прозорец бяха дръпнати встрани и през оловните стъкла нахлуваше ярка слънчева светлина. Във въздуха се долавяше миризмата на скъпа кожена мебел, примесена с аромат на почистващи препарати.

Иззад широкото писалище се надигна висок слаб мъж в тъмен костюм и бяла, сресана назад коса. Въпреки изправената стойка и стегнатата фигура, е най-малко на седемдесет и пет, прецени Бен.

— Мистър Хоуп, сър — обяви Вилърс и веднага се оттегли. Дъбовата врата тихо хлопна зад гърба му.

Високият белокос мъж пристъпи напред с протегната ръка. Погледът на сивите му очи беше жив и пронизващ.

— Аз съм Себастиан Феърфакс, мистър Хоуп — представи се той. — Много ви благодаря, че веднага приехте да изминете целия този път.

Стиснаха си ръцете и Феърфакс посочи едно от тежките кожени кресла.

— Мога ли да ви предложа питие? — попита той и извади от шкафа до стената кристална гарафа. После видя плоската сребриста бутилка, появила се в ръцете на Бен, и се усмихна. — Виждам, че сте предвидлив човек.