Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Мъжете са трима, му беше казал информаторът. Единият е вечно пиян, но Бен трябваше да внимава с останалите. Той повярва на информатора, защото беше склонен да вярва на всеки, на когото е опрял пистолет в главата.

Една врата пред него рязко се отвори, мракът се разцепи от силен вик. Лъчът на фенерчето освети отпуснатата фигура на небръснат дебелак, облечен в къси панталони и мръсна тениска. Лицето му беше разкривено от ослепителния лъч, а в ръцете си държеше карабина с рязана цев. Браунингът изпука два пъти в бърза последователност, а синкавият лъч на фенерчето проследи рухването на дебелака. Върху предната част на тениската се появиха две червени кръгчета, които бързо се разширяваха. Без да се замисля, Бен предприе действията, които беше длъжен да извърши в подобни ситуации — изправи се над падналия мъж и го простреля в главата.

Дочул шума, вторият се спусна тичешком по стълбите от горния етаж с подскачащо фенерче в ръка. Бен стреля в светлия кръг. Мъжът извика и се затъркаля по стълбите с главата напред. Револверът му с дълго дуло тежко изтрополи на пода. Бен се насочи към него и направи необходимото той да не стане никога повече. После се закова на място в продължение на трийсет секунди, очаквайки последния противник.

Но третият мъж не се появи, защото не се събуди.

И никога нямаше да се събуди.

Преметнал през рамо безжизненото тяло на Хулио, Бен прекоси коридора и влезе в мръсната кухня. Лъчът на фенерчето му проследи бягството на едра хлебарка, която се скри зад стара готварска печка. Внимателно постави момчето на един стол, приклекна до печката и сряза гумения маркуч, който я свързваше с висока газова бутилка. Притисна отрязания край до студения цилиндър с помощта на празна бирена каса, завъртя вентила на една четвърт и щракна със запалката си. Кухнята се изпълни с тихото съскане на изтичащия газ, от маркуча изскочи малко жълтеникаво пламъче. Отвори вентила докрай, пламъкът набра сила и промени цвета си. Синкавите езици започнаха да облизват стоманената стена на бутилката, която бързо почерня.

Катинарът на външната врата изтрака на земята, счупен от три приглушени изстрела на браунинга. Метнал момчето на рамо, Бен хукна към близката горичка, броейки наум секундите. Къщата се взриви в момента, в който бяха на крачка от първите дървета. Огромното оранжево кълбо освети ниските храсти и лицето на Бен, който се обърна да регистрира окончателния край на тайната квартира на похитителите. Пламтящите отломки се вдигаха високо във въздуха и падаха наоколо, а над останките от покрива се образува плътен облак дим с червеникав цвят.

Колата беше скрита в другия край на горичката.

— Прибираш се у дома, момчето ми — прошепна Бен в ухото на момчето.

Западното крайбрежие на Ирландия, четири дни по-късно

Бен рязко се събуди. Остана неподвижен в продължение на няколко секунди, объркан и дезориентиран. После бавно се върна към действителността. Телефонът на масичката до леглото пронизително звънеше. Ръката му се протегна към слушалката, но неволно блъсна чашата и бутилката с уиски, които също стояха на масичката. Чашата звучно се пръсна на дъсчения под, а бутилката се търкулна и спря до купчината захвърлени дрехи. Бен изруга и седна в леглото. Болеше го глава, гърлото му беше пресъхнало, а в устата му горчеше от изпитото уиски.

Бен вдигна слушалката и се опита да каже „ало“, но от устата му се изтръгна неразбираемо грачене, наподобяващо задавена кашлица. Затвори очи и изпита познатото, но изключително неприятно чувство, че потъва с главата надолу в безкраен тунел. Зави му се свят и му прилоша.

— Много съжалявам, вероятно съм сбъркал номера — рече на безупречен английски мъжкият глас насреща. — Търся мистър Бенджамин Хоуп.

Неодобрението в гласа беше толкова осезаемо, че Бен тръсна глава и направи върховни усилия да прогони махмурлука.

Изкашля се, изтри устни с опакото на дланта си и се опита да отлепи клепачите си.

— Бенедикт — дрезгаво изръмжа той, прочисти гърлото си и повтори, този път по-ясно: — На телефона е Бенедикт Хоуп. Колко е часът, по дяволите?

В гласа на мъжа отсреща прозвуча още по-голямо недоволство, сякаш подозренията му се бяха потвърдили.

— Десет и половина.

Стиснал глава между дланите си, Бен погледна часовника. От процепа между пердетата нахлуваше ярка слънчева светлина. Той се опита да се концентрира.

— Добре, ясно. Съжалявам, но имах тежка нощ.