Скотт Мариани - Изгубената реликва

Спря да диша, когато чу женски глас, но… след миг разбра, че е записът от гласовата поща.

Затвори.

Пиаца дел Кампидолио, Рим

Пътуването от Грузия до Рим се оказа дълго и Бен няколко пъти си помисли, че няма да успее да стигне навреме за срещата. В края на краищата стигна петнайсет минути по-рано. Стоеше в средата на площада с фунийка ванилов сладолед в ръка и се любуваше на фасадата на Палацо дей Консерватори, творение на Микеланджело. Белите статуи сияеха на фона на синьото небе. Гълъби се боричкаха за трохите, които туристите им подхвърляха.

Той видя Дарси да си пробива път през тълпата към него точно в дванайсет. Беше с нови дрехи и чанта през рамо. Не можеше да не се усмихне при вида й.

Тя изтича последните няколко крачки, сложи длани на раменете му и го целуна леко.

— Толкова огромно разстояние заради един сладолед?

— И още едно-две неща — каза той.

— Аз едното от тях ли съм? — попита Дарси с усмивка.

Бен огледа просторния площад.

— Трябва да дойде тук всяка минута. Ето я.

Дарси проследи погледа му и видя висока брюнетка в костюм с панталон забързано да прекосява площада към тях.

— Страхотна е. И ми се струва позната. Коя е?

— Може скоро много често да я гледаме по телевизията — отвърна Бен. — Името й е Силвана Лученци, репортер.

Дарси повдигна вежда.

— Може да я гледаме много често?

— Зависи, Дарси. Зависи от теб. Носиш ли досието?

Дарси кимна, бръкна в чантата си и извади прозрачна пластмасова папка.

— Можем да постъпим по два начина — каза Бен. — Единият е да се обадим на Мейсън Ферис, да му кажем, че имаме доказателства, които могат да го закопаят заедно с целия му отдел и да го изнудим да свали всички обвинения срещу нас двамата, а теб да те върне на работа. С повишение, разбира се.

Дарси не каза нищо.

Бен кимна към Силвана Лученци, която приближаваше.

— Второ, можем да дадем тази папка на Силвана и да я оставим да си свърши работата. Да натиснем ядреното копче и да ликвидираме тези хора. Светът никога вече няма да е същият. Нито пък твоята кариера. Ти решаваш.

— Мислиш, че ще се колебая? — попита Дарси. — Да вървят по дяволите. Да действаме.

Силвана Лученци застана пред тях и се втренчи стъписано в Бен.

— Какво правиш тук? Търси те цялата полиция!

— Вече не — възрази Дарси и й подаде папката. — Не и след като тази информация излезе наяве.

Силвана Лученци пое колебливо папката. Отгърна пластмасовата корица, прелисти страниците и очите й се разшириха. Когато стигна до последната страница, не беше в състояние да говори.

— Всичко е автентично — каза Бен.

— А ако искаш оригиналите, ще трябва да дойдеш с нас до Лондон. Само кажи дата и час.

Журналистката бързо се съвзе от първоначалния шок. Бен усещаше как мисълта й трескаво препуска. Възможностите минаваха през ума й по-бързо от вестници през печатарска машина. Очите й блестяха.

— Току-що получи най-горещия репортаж в историята на медиите, Силвана — каза Бен. — Сега иди и покажи на какво си способна.

— Не искате ли да изпием по едно кафе? — попита Силвана.

Бен и Дарси се спогледаха.

— Някой друг път — каза Дарси.

Двамата тръгнаха през тълпата на площада и оставиха Силвана, закована на едно място, загледана в папката.

— Бомбата е пусната — засмя се Дарси. — А сега какво, Бен? Ще се върнеш във Франция?

— Мислех да остана тук още ден-два. А ти?

— Сега съм без работа, така да се каже, нали?

— Тогава нека те поканя на обяд.

Дарси се усмихна.

— Обядът е добро начало.

Лондон, по-малко от час по-късно

Мейсън Ферис седеше зад бюрото си и преглеждаше някакви документи, когато телефонът иззвъня. Протегна спокойно ръка и вдигна слушалката.

— Слушам.

Изплашеният, треперещ глас от другата страна беше на Брустър Блекмор. Докато Ферис слушаше, челюстта му увисна, кръвта във вените му сякаш спря.

— Те КАКВО…?!

За голяма част от историческите данни в книгата съм безкрайно задължен на моята покойна приятелка графиня М. Манцини, чиито увлекателни спомени за живота й през 1920-те години в Италия отчасти ме вдъхновиха да напиша „Изгубената реликва“.

Благодаря също и на Тим Бозуел за безценната информация за Агенцията за борба с тежката организирана престъпност и специалните полицейски операции; както и на всички други, чиито усилия, било то големи или малки, допринесоха за написването на тази книга.