Скотт Мариани - Изгубената реликва

Повреда. Нефункциониращи системи.

Стената на кариерата приближаваше.

Гурко имаше само една възможност. „Ка-50“ беше единственият боен хеликоптер в света с възможност за катапултиране. Посегна към бутона за активиране, натисна го, подготви се. Дръпна силно лоста.

И в кошмарния миг, който му се стори, че продължава вечно, преди зарядите под седалката да се запалят и да го изстрелят на безопасна височина, той разбра, че електронният предпазител, който би трябвало да откачи витлата на ротора, преди да се включи самата система за катапултиране…

Не е…

От мястото си между скалите, стиснал празната карабина, без да е в състояние да направи каквото и да било, освен да чака смъртта, Бен видя как кабината на хеликоптера се разпуква. В следващия миг Спартак Гурко излетя като човешка ракета.

Право между витлата на двата ротора.

Нямаше време да извърне поглед. От седемдесет и пет метра Бен видя как Гурко отвори уста, за да изкрещи, и тялото му избухна като облак червена мъгла, раздробено от въртящите се перки на роторите.

Изпръскан с кръв и парчета човешка плът, носът на „Черната акула“ се наклони и започна финалното гмуркане. Точно към мястото, откъдето го наблюдаваше Бен. Той хвърли карабината и започна отчаяно да се катери нагоре по ската.

Хеликоптерът се блъсна в стената със сила, която напомняше земетресение. Роторите се изпочупиха, бронираният корпус се смачка и избухна в пламъци. По стената на кариерата се посипаха отломки, след като бяха излетели на стотина метра във въздуха. Бен се залепи плътно за скалите. За момент имаше чувството, че огненото кълбо е обгърнало целия склон и ще го изпече жив там, където е. После горещата огнена вълна изведнъж се оттегли и го обгърна черен задушлив дим. Разкашля се, но продължи да се катери, докато не се изкачи най-горе и не се строполи на върха.

Погледна надолу към кариерата. Димът от горящия хеликоптер се издигаше високо в небето.

— Значи не било толкова трудно да го свалиш — промърмори Бен сам на себе си.

Обърна се. В далечината видя езерото и къщата на Шиков, която изглеждаше така, сякаш нищо не се бе случило в нея. Той тръгна нататък.

— Ти гадно, долно копеле!

Като чу гласа й, Бен се усмихна.

— Здравей, Дарси!

— Минаха шест часа, преди да се измъкна от проклетата изба!

— Знаех си, че ще намериш начин да излезеш в края на краищата — каза той. — Изобретателна си. Как беше шампанското?

Със свободната си ръка той отвори бутилката отлежало малцово уиски „Баумор“, която откри, приятно изненадан, в добре заредения шкаф за напитки в луксозната кухня на Шиков. Дори някои от хората на руснака да бяха останали живи, те отдавна бяха изчезнали.

— Къде си сега? — Бен долови тревогата в гласа й.

— Мисля, че съм в Грузия — отговори той. — Но не знам точно къде. — Наля си два пръста уиски в кристалната чаша върху блестящия дървен плот. — Шиков е труп — добави той. — Ще ти разкажа подробно.

— Ти добре ли си?

Бен внимателно докосна гръдния си кош и присви очи от болката в реброто.

— Трябваше да видиш деветте му горили.

Дарси замълча за момент.

— Направи го, за да ме предпазиш, нали?

— Имах чувството, че ще искаш да дойдеш. Упорита си за тези неща.

— Каква чудесна двойка — отбеляза тя. — Аз съм упорита, а ти си луд.

— Може би. Малко.

Дарси въздъхна.

— Значи всичко свърши.

— Не съвсем. Къде си сега?

— Където ме остави. В къщата на старата. Къде другаде да отида?

Бен се усмихна.

— Кажи на старата, че ще направя каквото иска от мен — отговори той. — При едно условие.

— Какво условие?

— Тя и шофьорът й да те закарат до Рим на задната седалка на онази лимузина. Ще се срещнем там утре по обед. Пиаца дел Кампидолио.

— Знам го — каза Дарси. — Защо в Рим?

— Защото ми се яде сладолед. И… Дарси… не забравяй да вземеш онзи факс.

Когато свърши разговора с Дарси, Бен се обади в „Льо Вал“. Джеф беше излязъл, така че му остави съобщение, че всичко е наред и скоро ще се прибере.

После си наля още малко уиски и се загледа в телефона. Пред очите му беше лицето на Брук.

Дори не знаеше къде е. Може би се бе върнала в Лондон или още беше в Португалия с… Заболя го от спомена. А мисълта, че може да й се обади и да говори с нея го объркваше и ужасяваше дори повече. Преглътна, грабна слушалката и набра мобилния й номер. Докато чакаше да зазвъни, отпи глътка уиски и се замисли какво би искал да й каже. Не му хрумна нищо.