Скотт Мариани - Изгубената реликва

Докато чудовището приближаваше, Бен зареди нов патрон в цевта, бутна затвора напред и го заключи. Принуден да стреля нагоре под ъгъл, нямаше как да използва подпорите на цевта. Откатът едва не го събори.

Ако това беше филм, хеликоптерът щеше да избухне в огнено кълбо и да се разбие. Но не беше филм. Куршумът отскочи сред искри от дебелата броня на корпуса и толкова. Беше ред на Гурко.

Бен хукна. Оръдието на хеликоптера оживя. Беше толкова скорострелно, че не звучеше като картечница, а като непрекъснат рев. Снарядите, които следваха Бен по петите до халето, в което се скри, дълбаеха дълбоки кратери. Със същия успех Бен можеше да се скрие в картонена кутия. Ламарината на покрива стана като дантела. Една подпорна греда се скъса на две и половината падна с трясък на пода. Бен я прескочи и хукна на метър пред следващия го откос, като за малко не изпусна карабината. Изскочи през задната част на халето секунди преди то да се срути с трясък.

Бен си представи усмивката на Спартак Гурко в кабината на хеликоптера. Прелетя ниско и въздушната струя едва не залепи Бен за земята. Той стисна оръжието. Хеликоптерът зави остро и отново се спусна към него. Беше доста по-бърз и маневрен от всеки друг боен хеликоптер, който Бен беше виждал.

Трябваше да се скрие някъде. Но нямаше къде.

Освен…

Беше безумно. Самоубийствено. Но можеше и да се получи.

Бен хукна към близката стена на кариерата. Отчаян, задъхан, непоносим спринт от двеста метра с тежката бронебойна карабина в ръце. „Черната акула“ увисна на разстояние, сякаш за да види какво ще направи плячката му. После опашката леко се издигна и започна следващата атака.

Гурко се забавляваше.

С оглушителен писък, който смрази кръвта във вените на Бен, от корема на машината се отделиха две ракети и полетяха към него. Той се просна по очи. Ракетите прелетяха отгоре и го опърлиха с реактивните си струи. Взривиха се в стената на кариерата отпред. Заваля дъжд от камъни и отломки. Бен вдигна очи и се закашля, почти заслепен от огромния облак прах.

Точно това, от което имаше нужда. Ако можеше да го прикрие достатъчно дълго…

Той пробяга останалото разстояние до подножието на скалите и се закатери бясно нагоре, без да изпуска карабината. Постепенно прашният облак започна да се сляга и Бен видя тъмния силует на хеликоптера на около триста метра по-нататък. Скри се в пролуката между две големи канари, подпря карабината и бързо зареди последните четири патрона в пълнителя.

Гурко го видя и се спусна, за да нанесе последния удар бързо и неотклонно като скоростен влак. Само че скоростните влакове не са натоварени с оръжия, които могат да срутят планина. Сега вече Бен нямаше къде да се скрие, нямаше къде да избяга.

Стой спокойно. Дишай. Овладей се. Бен укроти биенето на сърцето си, прицели се с оптичния мерник в муцуната на хеликоптера и стреля.

„Черната акула“ продължаваше атаката, все едно не бе станало нищо.

Бен дръпна затвора, зареди и стреля още веднъж. Бум! Болката отново го прониза.

Нищо. Хеликоптерът вече беше на по-малко от двеста метра.

Още два патрона. Бен отново стреля. Видя искрите от рикошета на сантиметри от единственото слабо място на непробиваемата машина — дебелото бронирано стъкло на кабината, което издържаше попадения с нормални амуниции, но не и бронебойни патрони.

Сто и петдесет метра. Приближаваше.

Бен извади горещата гилза и щракна затвора за последен път. Спря дишането си. Мишената подскачаше бясно в паяжината на мерника.

Един изстрел, едно попадение.

Натисна спусъка. Миг преди откатът да отклони гледката от визьора, Бен като че ли видя в единия край на стъклото на кабината да се появява малка дупка.

Хеликоптерът приближаваше. Сто метра.

Бен дръпна затвора и се взря в празния пълнител. Това е. Беше дал последния изстрел.

Дисплеят пред очите на Гурко показваше, че ракетите са готови за изстрелване. Палецът му беше на пусковия бутон, но той искаше да изчака до последния момент. Искаше да види очите на Бен миг преди тялото му да се превърне в каша сред скалите. Въобразяваше си, че може да му направи нещо с някаква си малка карабина…

Гурко гледаше увеличеното изображение на фигурата във визьора. Сега си в ръцете ми. Натисна бутона.

Натисна го пак. Не последва нищо.

Ракетите не излетяха.

Стената на кариерата бързо приближаваше. Гурко дръпна лоста, за да се издигне за ново нападение.

Тогава разбра, че нещо не е наред. Приборите вече не реагираха. За пръв път в живота си Спартак Гурко изпита ледените тръпки на страха. Размърда се на седалката, видя дима, който започнаха да изпускат кутиите с електроника зад гърба му, където, както сега установи, беше попаднал куршумът.