Скотт Мариани - Изгубената реликва

Мауро не умря веднага. С агонизиращо пъшкане запълзя към вана, като че ли там го чакаше някакво чудодейно спасение. Роко Маси се канеше да го довърши, но Анатолий поклати глава и направи рязък жест.

— Остави на мен.

Италианският му беше примитивен, но предупреждението в гласа му беше повече от ясно.

Той пристъпи до умиращия и го преобърна с върха на скъпия си ботуш от крокодилска кожа. Вторачи се в него за миг, докато кръвта бликаше от раната на гърдите му, после вдигна десния си крак, усмихна се и заби подметката си в гърлото на Мауро. Смачка трахеята му, все едно беше хлебарка. От устата на Мауро бликна кръв, после очите му се обърнаха нагоре и той умря.

На пътя все още нямаше жива душа. Останалите мъже слязоха от двете коли и бързо разчистиха труповете. Италианците и руснаците почти не разговаряха помежду си, но действаха заедно ефективно и енергично. Сложиха труповете в найлонови чували и ги качиха в пикапа, хвърлиха пръст върху локвите кръв на пътя и за по-малко от две минути от убийствата не остана никаква следа. Прехвърлиха четири пълни сака от аудито във вана, Анатолий и Гурко се качиха отзад заедно с Риков, Туркин и Сканети. Роко Маси седна зад волана, а до него се настаниха Беломо и Гароне. Карачоло и Петрович се качиха в нисана и джипа. Затръшнаха вратите и кавалкадата потегли.

Точно седем минути след като засякоха вана, той отново се движеше към местоназначението си. Щяха да спрат по пътя за последен инструктаж, за да е сигурно, че всички знаят какво точно трябва да направят, и да почакат, докато настъпи моментът да действат.

Бен Хоуп обичаше плажовете. Не онези, които от май до септември са пълни с изгорели от слънцето тела, каквито има навсякъде из Европа, а усамотените, безлюдни места, където човек можеше да поседи и да остане насаме с мислите си. След обяда той направи дълга разходка по брега с обувките си в ръка. Остави вълните да се плискат в босите му крака. Засенчи очи с длан и погледна през залива Гаета — най-близката суша на запад беше Сардиния.

После се върна при колата, изчисти пясъка от краката си и продължи по крайбрежното шосе.

Наближаваше шест вечерта и слънцето се снишаваше към хоризонта, когато Бен влезе в живописно селце на няколко километра от град Априлия. Беше уморен от шофирането и може би беше време да спре, да остави колата някъде и да потърси тих уютен хотел. Последното, което искаше, беше да пристигне в Рим прекалено рано и да търпи шума и убийствената горещина, без да има друго занимание, освен да чака полета си утре следобед и да си блъска главата какво да прави с Брук и с живота си.

Тези мисли занимаваха Бен, когато една черна котка изскочи пред него на пътя от страничен вход, скрит зад жив плет.

След котката се втурна дете.

Бен стовари крак върху спирачката. Гумите на шогуна се плъзнаха по прашния асфалт и колата спря на около два метра от детето.

Беше момче, може би девет-десетгодишно. Стоеше като заковано на пътя, вперило изплашен поглед в страховитата квадратна предница на джипа. Бен отвори вратата, изскочи и се спусна към детето.

Котката спря за миг на отсрещния тротоар и после се шмугна в храстите.

— Майка ти не те ли е учила да внимаваш, като излизаш на улицата? — скара се Бен на детето на италиански. — Можех да те сгазя!

Момчето наведе виновно глава и заби поглед в краката си. Косата му беше дълга, пясъчноруса, очите му бяха сини, а лицето — доста по-бледо, отколкото преди минута. Изглеждаше наистина изплашено. Бен го съжали и приклекна до него, за да не му изглежда толкова голям и страшен.

— Как се казваш? — попита с по-мек тон.

Момчето не отговори веднага, после вдигна нервно поглед от земята и каза:

— Джани.

— Твоя ли беше черната котка, която избяга, Джани?

Детето кимна.

— Наблизо ли живееш?

Беше доста спретнато облечено, за да е дошло отдалеч, и си личеше, че не е някакво улично гаменче.

Джани посочи към дърветата, от другата страна на пътя.

— Вашите у дома ли са?

Джани не отговори. Явно виждаше накъде отиват нещата и се страхуваше да не си изпати. Очите му се насълзиха, той подсмръкна, после пак. Долната му устна едва забележимо потрепваше.

— Никой няма да ти се кара — увери го Бен. — Обещавам ти.

Той се изправи и се огледа. Наоколо нямаше жива душа. Бяха в покрайнините на селото. Домът на детето вероятно беше зад горичката.

— Мисля, че трябва да намерим майка ти — добави той след малко и отведе момчето до бордюра. — Стой тук и не мърдай никъде.