Скотт Мариани - Изгубената реликва

Тревата гъделичкаше коленете на Брук, докато, наведена над цветната леха, тя внимателно поливаше амаранта. Обичаше каскадните червени цветове на това растение, което беше отгледала от малко стръкче, но което искаше много грижи и не беше съвсем пригодено за почвата в малката й градинка в Ричмънд.

Съботата, дори да е хубав есенен следобед като този, обикновено не беше свободен ден за Брук. Трябваше да се погрижи за хиляди други неща, които знаеше, че е изоставила, включително боядисването на кухнята в апартамента й на приземния етаж на викторианската тухлена къща. Но времето, прекарано в градината, я отпускаше, а в момента се нуждаеше именно от това.

Тя се изправи, махна някакви стръкчета трева от голите си колене и се загледа в цветята. Замисли се отново, както многократно, почти натрапчиво напоследък, за събитието отпреди месец, което бе причинило всичките й проблеми.

Поканата на Фийби да празнува петата годишнина от брака й беше чудесна възможност да види сестра си, с която бяха толкова близки. Напоследък се виждаха рядко, тъй като Брук беше или твърде заета с лондонските си клиенти, или беше във Франция. Или пък Фийби и съпругът й Маршъл бяха на поредната екзотична ваканция, която един инвестиционен банкер и инструкторка по Пилатес на знаменитостите можеха да си позволят. Ски в Аспен, гмуркане край Бермуда, пръскане на пари в хотели и ресторанти из целия свят, стига да бяха смятани за модерни от супербогатите. Семейството наскоро се бе преместило в най-новата си придобивка — безумно скъпа къща, имитация на „Тюдор“, с осем спални, в Хампстед, която Брук не беше виждала до вечерта на партито.

Внушителната къща гъмжеше от хора. В единия ъгъл на огромна зала свиреше традиционен джаз оркестър, хората танцуваха, пиеха шампанско. Брук не забеляза сред гостите да има някой, който да не е борсов играч, известен адвокат, банкер милиардер или пиар гуру. Тя искаше единствено да прекара малко време насаме със сестра си, но Фийби беше заета със задълженията си на домакиня и двете едва успяха да разменят няколко думи, преди шампанското да замае Брук. Тя реши да отиде в кухнята, за да пийне вода.

Както можеше да се очаква, кухнята беше огромна. Скъпи дървени плотове и всички съществуващи кухненски уреди въпреки факта, че Фийби и Маршъл се хранеха навън почти всяка вечер. Но да се открие нещо толкова просто като чаша за вода се оказа сериозен проблем. Докато търсеше в поредния шкаф, тя чу вратата на кухнята да се отваря. Обърна се и видя Маршъл. Усмихваше й се. Затвори вратата, за да изолира шума от партито и оркестъра. Приближи се и се подпря на плота, без да сваля очи от нея. Стори й се, че е твърде близо, но тогава не помисли повече затова.

— Търсех чаша за вода.

Той посочи.

— Ето там. А в хладилника има минерална вода — добави той, когато тя извади чаша и тръгна към чешмата, за да я напълни.

— Хубаво парти — каза тя, отиде до хладилника и извади студената вода. Отпи малко, после погледна към Маршъл и видя, че се е приближил още малко. Дали не си въобразяваше?

— Радвам се, че успя да дойдеш — каза той. — Доста време не сме те виждали, Брук. Още ли пътуваш до Франция, за да преподаваш на онова място… как се казваше?

— „Льо Вал“ — кимна тя. — По-често, отколкото преди.

Усмивката на Маршъл леко помръкна.

— Предполагам, още се срещаш с онзи войник?

— Бен не е войник.

— Както и да е. Радвам се, че те виждам отново, Брук — повтори той. — Тази вечер нямаше да е същата без теб.

— Не бъди глупав. Тази вечер е за теб и Фийби. Наистина се радвам за двама ви.

— Казах го сериозно.

— Благодаря. Много мило от твоя страна.

Продължиха да разговарят още малко. Брук забеляза, че лицето на Маршъл е леко зачервено. Отдаде го на шампанското. Докато изведнъж той не доби мрачен вид и не изостави празните приказки.

— Наистина го казах сериозно — изтърси той. — Нямах търпение да те видя отново. Не можех да мисля за нищо друго през последните няколко седмици. По-точно, за някой друг — натърти той многозначително.

— Маршъл? Пиян ли си? Не бива да говориш така.

— Ожених се не за сестрата, за която трябваше. Сега си давам сметка за това.

— Май пиенето ти е дошло много. Нека ти направя кафе.

— Не съм пиян! — възрази той и се приближи още повече към нея. Принуди я да отстъпи. — Мисля за теб през цялото време. Не мога да се концентрирам върху работата си. Не мога да спя нощем. Обичам те, Брук.

Напрежението в гласа му я плашеше. Тъкмо отвори уста, за да му изкрещи да престане и да се махне, когато вратата на кухнята се отвори и влезе Фийби. Маршъл моментално се отдръпна от Брук и се облегна на ръба на масата. Опитваше се да се държи нормално.