Скотт Мариани - Изгубената реликва

Междувременно опитите на Маршъл продължаваха. Тя изпитваше ужас дори да проверява електронната си поща и съобщенията в мобилния си телефон от страх да не са от него и избягваше да вдига и домашния си телефон. Няколко пъти се обади Бен — питаше я как е и защо не се обажда. Оправданията й звучаха, меко казано, странно и неубедително. Гледаше да говори малко, за да не изпусне нещо. За миг през поредната безсънна нощ се замисли дали да не му каже за Маршъл, но много бързо изостави идеята.

Бен щеше да се качи на първия полет за Лондон, за да избие глупостите от главата на Маршъл.

Не че Маршъл не го заслужаваше, а заради грозната каша, която щеше да последва. Обвинения в хулиганство. Полиция. Обяснения. Бен щеше да има неприятности, а Фийби щеше да бъде съсипана.

Никога.

Сега, в хубавия топъл есенен ден, сред цветята си, Брук се чувстваше защитена.

Какво да правя?

Бен влезе в елегантната стара къща и видя, че вътре действително има частна изложба. Фоайето беше пълно с поставки с плакати, брошури и наръчници, посветени на експонатите вътре. Огледа присъстващите и преброи около трийсет и пет души. Освен една-две възрастни двойки повечето гости бяха на около четирийсет, със старателно поддържан артистичен вид. С изключение на един-двама бохеми, всички бяха добре облечени и понеже бяха италианци, сякаш водеха помежду си мълчалива война кой да изглежда по-шик. С джинсите и дънковата си риза Бен се чувстваше не на място. Вероятно победител щеше да бъде мъж с квадратна челюст и блейзър на „Валентино“, който явно разпределяше времето си между поддържане на слънчевия си загар и изучаване на филмите на Робърт Редфорд. Господин Елегант. Бен се усмихна вътрешно и поклати глава.

След Джани най-младото същество в помещението беше намусена тийнейджърка с дълга, къдрава руса коса, която правеше всичко възможно да се дистанцира от родителите си и да покаже, че би предпочела да е където и да е другаде.

— Донатела Страда — представи се майката на момчето и протегна ръка.

— Бен Хоуп.

Пое дланта й. Беше слаба и нежна. Донатела беше дребна, миниатюрна, почти ефирна. Допадаше му проницателната интелигентност в погледа й. Не долавяше претенциозността, която виждаше навсякъде около себе си.

— Англичанин сте. Говорите италиански добре.

— Половин ирландец — отговори той. — Пътувал съм доста, това е.

— Е, синьор Хоуп, искам да ви благодаря още веднъж. Наблизо ли живеете?

— Само минавам. Какво е това място?

— Академия „Джордани“ — отговори тя. — Една от най-добрите и авторитетни художествени школи в района. Откриват съвсем ново изложбено крило на сградата, което беше завършено наскоро.

— Модерната сграда. Видях я от пътя.

Жената се усмихна.

— Модерното чудовище като че ли е по-точно.

— Защо чудовище? Хубава е. И новите сгради могат да бъдат хубави.

— А цените ли изкуството, синьор Хоуп?

— Донякъде. Доколкото изобщо разбирам от изкуство. Не съм сигурен дали предпочитам овце във формалдехид или неоправени легла и мръсно бельо… или това е прекалено еснафско?

Донатела оцени шегата му.

— Не и според мен. Тук няма нищо такова. Никакви фокуси, рекламни трикове или измами. Само чисто изкуство. Собствениците са събрали чудесна експозиция на произведения от всички времена, които са заели от различни галерии по целия свят.

— Значи заради това е охраната — отбеляза Бен. Беше мярнал стъклените очи на камерите, които дебнеха от дискретни ъгълчета.

— О, да… Усмихнете се, снимат ви! Охранителната система, изглежда, е последна дума на техниката. Нормално е галериите да го изискват, щом по стените ще висят стотици милиони евро.

— Да смятам ли, че сте част от артистичния свят наоколо? — попита Бен, докато я следваше към мястото, където проверяваха поканите на гостите и ги пускаха през двойна стъклена врата към новото крило на сградата.

— Съпругът ми Фабио. Той е един от най-добрите реставратори на картини и антики в региона. Аз съм само любител. Което е добре, защото покрай него ходя на всички изложби.

— Той тук ли е?

— Трябваше да е тук. Обади се обаче и каза, че може и да не успее да дойде. Фирмата му реставрира стара църква край Рим и имат някакви проблеми. Ще се разочарова, ако не успее да дойде. И ще съжалява, че не е успял да ви благодари лично.

— Няма за какво толкова да ми благодари — възрази Бен.

Донатела показа поканата си, обясни на жената зад бюрото, че Бен е неин гост, и ги въведоха през сводестата врата към остъклен коридор. В края му излязоха в ярко осветеното просторно ултрамодерно ново изложбено крило на академия „Джордани“. Подът беше от лъскав бял камък, червени пътеки се виеха около експонатите. Аранжирани по автори и периоди, картините бяха поставени зад антирефлексни стъкла. Някои от гостите вече разглеждаха картините и разговаряха. Прииждаха все повече хора и след малко тихият говор изпълни помещението. Повечето изглеждаха впечатлени от новото крило, макар че имаше и недоволни.