Скотт Мариани - Изгубената реликва

— И тази ли? — попита той и кимна към маслен портрет на хубав мъж на около трийсет с червено кадифено сако с висока яка.

— Имаш око за стил, Бен — отбеляза Де Крешенцо. — Да, това също е Джордани.

Бен се приближи до картината и я разгледа внимателно. Мъжът от портрета излъчваше аристократизъм, но не надменност или арогантност. Художничката беше доловила някакво смирение и благородство у модела си. На табелката отдолу пишеше само „Лео“, с година — 1925-а. Бен се зачуди кой е Лео.

— Една от многото й ценни работи, които сме изложили тук — обясни Де Крешенцо. — Включително и едно невероятно неотдавнашно откритие — добави той много тихо и почтително, сякаш говореше за мощи на Исус Христос. — При последната реставрация на семейния ми дом, Палацо де Крешенцо — разбира се, той е прекалено голям, за да се живее в него — работниците попаднаха на тайна стаичка, в която, както изглежда, младата и ужасно нещастна графиня е рисувала тайно от мъжа си, който й забранявал да рисува. Открихме няколко неизвестни нейни работи, които сега се показват за първи път. — Де Крешенцо се развълнува още повече и добави: — Най-сензационното е, че сред нейните творби намерихме и няколко на други майстори — включително и великолепна миниатюра, въглен, на Гоя, която се смяташе за изгубена.

Бен погледна натам, където му сочеше графът, и видя малка графика, изобразяваща мъж, коленичил за молитва, вероятно в монашеска килия.

Бен долови, че Де Крешенцо го гледа в очакване на компетентен коментар, но той само му кимна утвърдително и се опита да не мисли за чашата вино, която Донатела му беше обещала. Устоя на изкушението да погледне часовника си.

— Естествено, в сравнение с някои други творби, изложени тук, тази графика не е особено скъпа — продължи графът, — но аз открих академията през хиляда деветстотин осемдесет и седма, за да отбележа тъжната кончина на Габриела Джордани предишната година, и не мога да изразя с думи колко много се вълнувам, че мога да ознаменувам откриването на нашия нов изложбен център с експозиция на личната й колекция. За мен тази изложба е много специална тъкмо заради това.

— Много се радвам — кимна Бен. — Поздравления.

— Сигурно вече много ти се пие вино — прошепна Донатела, когато оставиха графа да се занимава с гостите си.

— Не знам какво те кара да мислиш така — отвърна Бен. Що за птица е тази жена? — добави наум.

Донатела се усмихна лукаво.

— Насам — поведе го тя през тълпата към далечния край на галерията, където имаше две врати.

Едната беше затворена и на нея пишеше „Частна зона“. Другата беше отворена и водеше към зала, в която имаше дълга маса, отрупана със скъпи хапки и напитки. Чашите бяха кристални, бялото вино се охлаждаше в лед, а червеното беше отворено предварително, за да се темперира. Всичко беше безупречно. Донатела взе чаша бяло вино, а Бен си наля скъпо кианти и веднага се почувства доста по-добре.

Джани получи позволение да обиколи изложбената зала, без да се отдалечава и срещу обещание да се държи прилично. Далеч от бъбренето на гостите, Бен и Донатела продължиха да разговарят. Тя беше приветлива, мила, и усмивката не слизаше от лицето й. Бен се чувстваше приятно отпуснат в компанията й. Тя му разказа за църквата, която реставрира съпругът й, и се поинтересува с какво се занимава Бен. Той отдавна се беше научил да отговаря на подобни въпроси, така че да не звучи уклончиво, но и без да навлиза в подробности за предмета на обучение в „Льо Вал“. Тя беше посещавала този край на Франция преди няколко години и го попита дали случайно домът му не е някъде край Мон Сен Мишел. Бен отговори утвърдително.

Докато разговаряха, никой от двамата не забеляза белия ван мерцедес, който спря отпред, нито мъжете, които изскочиха от него.

Ванът се появи на алеята и спря в двора на академия „Джордани“ точно в 6:45 ч. вечерта. Стъклото се плъзна надолу, когато двамата мъже от охраната приближиха намръщени. Джини, мустакатият, пръв забеляза смущаващите размери на шофьора, който се надвеси от прозореца, за да говори с тях. Видя смешните отражения — своето и на шефа си Бурати, в огледалните му слънчеви очила. Скръсти ръце на гърдите си, за да изглежда по-заплашително, и остави Бурати да говори.

— Май сте объркали мястото, момчета — каза Бурати.

Шофьорът доби озадачен вид и поклати глава.

— Нали това е академия „Джордани“? Има доставка за вас.

— Никой не ми е казал.