Скотт Мариани - Изгубената реликва

Разполагаха с достатъчно огнева мощ, за да спрат цял полк.

След като всички бяха готови, погледнаха Анатолий в очакване. Трябваше да даде знак. Той обичаше този момент.

Бен не можеше да разговаря безкрайно за живопис, но се оказа, че с Донатела обичат музиката на Барток и обсъждаха новата обща тема, когато дойде Джани и каза, че е жаден. Докато тя отиде до масата, за да му налее чаша сок, Бен се приближи до прозореца, за да огледа моравата и гората, която заобикаляше академията от всички страни. Видя, че отвън се е появил ван мерцедес. Беше доста мръсен. Който и да го беше оставил там, докато разговаряха с Донатела, беше изчезнал.

Бен не се замисли повече за него, докато отпиваше от чашата си, заобиколен от хората и разговорите им. Залата за коктейла се пълнеше все повече, наливаше се вино, хапките изчезваха бързо от чиниите. Намусената тийнейджърка пухтеше отчаяно в един ъгъл всеки път, когато родителите й се доближеха на по-малко от метър до нея. Бен чу как Донатела обяснява нещо на сина си и реши, че сега е моментът да се извини и да си тръгне. Тази жена беше очарователна компания, хлапето й беше симпатично и Бен не съжаляваше, че бе останал с тях, но вече беше време да се върне към своите проблеми.

Точно тогава някой го бутна отзад.

— О, много съжалявам, извинете ме.

Бен се обърна и видя господин Елегант, фена на Робърт Редфорд, с половин сандвич в едната ръка и другата половина полусдъвкана в устата му. Бен почувства влага на гърдите си. Погледна надолу и видя голямо червено петно върху дънковата си риза. Беше разлял виното си.

— Благодаря за което — каза Бен. Ризата му беше подгизнала.

— Толкова съжалявам — повтори господин Елегант.

— Всичко е наред, няма проблем.

Донатела дойде при него край прозореца. Мръщеше се на тънкия мобилен телефон в ръката си.

— Опитах се да се свържа с Фабио, за да разбера дали идва насам, но телефонът ми не работи.

— Батерията?

— Заредена е — отговори тя озадачена. — Има и идеално покритие. Просто не може да… — Млъкна, защото видя ризата му. — Какво е станало? Това е вино…

— Малък инцидент. Не е кой знае какво. Ще изсъхне.

Донатела поклати глава.

— Трябва да се изпере, за да не остане петно. Тук има тоалетни, но горе на първия етаж има баня. Ще бъде жалко, защото ризата е хубава.

Бен щеше да й обясни, че петното въобще не го интересува, но се съгласи, защото си даде сметка, че не иска да мирише на бъчва, когато тръгне да си търси хотел по-късно. Извини се и излезе през остъкления коридор, за да намери банята.

Анатолий Шиков влезе в сградата съвършено спокоен. Спартак Гурко го следваше по петите, а след него крачеше Роко Маси, и двамата стиснали автомати. Последен влезе Риков и заключи вратата.

Фоайето беше безлюдно, защото всички гости бяха в залата, което донякъде разочарова Анатолий. Искаше му се да чуе писъците на ужас на жените на рецепцията, когато осем въоръжени до зъби мъже разбиват на парчета уютния им малък свят. Искаше да види страха в очите им, когато осъзнаят, че съдбата им изцяло зависи от него.

Все едно. Шоуто щеше да започне съвсем скоро. Анатолий провери за последен път оръжието си и кимна на останалите.

— Да действаме — каза той на руски.

Бен скоро намери банята близо до площадката на първия етаж в края на тъмен коридор. Вратата беше леко открехната. Влезе и видя вътре възрастния господин, който придружаваше жената със синята рокля. Беше застанал до мраморната мивка. Бастунът му беше подпрян до него. Гълташе хапчета. Бен се извини, а старецът се усмихна и му отговори, че тъкмо си тръгва.

— Il mio cuore — каза той и посочи флакон с хапчета за сърце. — Лекарят ми каза, че трябва да ги пия през няколко часа или ще умра много скоро. Ама пък и той какво ли знае? Може би ще го надживея.

Старецът се представи — Марчело Перуци. Размениха по няколко думи за изложбата.

— Жена ми не я хареса особено — отбеляза Марчело мрачно. — Тя обаче никога не харесва нищо. Петдесет и две години сме женени — добави той и Бен не беше много сигурен дали го казва с гордост, или горчивина.

Марчело махна с ръка, обърна се към вратата и закуцука към стълбите. Бен го попита дали има нужда от помощ, но Марчело го увери, че ще се справи сам.

Банята беше голяма и луксозна, със собствен френски прозорец към тераса с изглед към моравата. Когато остана сам, Бен отиде до мивката и свали залятата с вино риза. Тениската отдолу беше мокра само на едно място и той реши да не я пере.